Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
— А каква теория имате? — попитах.
— Свързана е с краля — отвърна ми Бенджамин. — Знам какво е истинското ти мнение за него, Роджър, и го споделям. Хенри Английски никога не дава нищо даром. Естествено, искал е корабите на Империята, но освен това е искал да направи за смях европейските владетели и да натрупа колкото се може повече злато и сребро. Подобен номер много би допаднал на Хенри. После е щял да се оттегли в покоите си заедно с Норис и останалите и заедно да се пръскат от кикот и подигравки. Но хайде да се връщаме вече, Роджър. Убеден съм, че Касапина скоро ще се появи.
— Така ли мислите, господарю?
— О, да. Но не и за да ни помогне. Мисля, че с теб сме на път да се напъхаме в леговището на лъва.
— Ами мастър Корнелий? — попитах аз.
— О, един от неговите хора ни наблюдава от ъгъла на една близка уличка — каза Бенджамин, вкарвайки и изкарвайки камата си от ножницата.
— Чудя се — промърмори той — дали е възможно той да е Касапина и да е извършил убийствата. Трябва само да изчака господарят му да се отегчи и да се върне при императора.
— Да — добавих аз, — и да остави нас, окаяниците, на благоволението на нашия крал!
Глава дванадесета
Върнахме се потиснати в „Мъждивият фенер“. Бенджамин изпрати един от стражите да съобщи в Общината за убийствата в гостилницата. После седна на масата в стаята си и потъна в мислите си, като си говореше сам и си водеше бележки със странния шифър, който използваше винаги. Аз се мотаех из кръчмата и дебнех сгоден случай да се забъркам в някоя каша. Честно казано, започнах да се чудя дали вече не е време двамата с Бенджамин да хукнем като зайци към Франция или Испания, възможно най-далече от гнева на Хенри. Попрекалих с яденето и пиенето и ме налегна мъка за Кастор и Луси, така че реших да съчиня поема за тях. Боскъм се опита да повдигне духа ми, като ми припомни как бях лудувал предишната вечер с „Развратниците“. Аз обаче не бях в настроение и толкоз. Посети ни доктор Агрипа. Той остана насаме с Бенджамин и после си тръгна също така загадъчно, както беше дошъл. Привечер реших да подишам чист въздух. Излязох на уличката пред кръчмата и едно просяче ме хвана за пръста. Малкият бездомник имаше изпито лице, почти цялото заето от огромните му очи, и мазна, стърчаща коса.
— Елате, елате… — запелтечи то. — Мъжът чака… — момчето затвори очи и изпъшка. — Забравих останалата част от съобщението…
— Съобщение ли? — попитах.
— Да — отвърна ми хлапето. — Елате…
Какъвто си бях глупак, тръгнах след него нагоре по улицата. Момчето ме въведе през една странична врата в църквата на Ордена на кръста. Вътре нямаше никого и тропотът от ботушите ми отекна глухо из нефа. Някой беше запалил свещи пред статуята на Девата. Сетих се за лорд Харон и по гърба ми пробягаха тръпки, затова спрях момчето и приклекнах до него.
— Кой те прати? — попитах.
— Елате — повтори детето. — Приятелят ви ви чака.
Излязохме от другата страна на църквата през вратата за мъртвите и се отправихме през обраслото с трева гробище към осуария или, за недотам образованите — към костницата. Когато гробището се препълни, изравят труповете и чисто и просто изсипват костите в това продълговато, открито хранилище. Момчето ме отведе до един надгробен камък близо до костницата и ми каза да седна. Послушах го и извадих камата си, която стисках под плаща. Когато се огледах отново, момчето вече го нямаше. Трябва да знаете едно за стария Шалот — от една страна, съм най-големият пъзльо на света, но от друга, мразя да го показвам. Не исках да се връщам на бегом в кръчмата с треперещи крака, така че останах, макар че се тресях като желе. Въображението ми се разпали от крясъка на някакъв проклет бухал и нервите ми се опънаха до скъсване. Обърнах се в мрака и изкрещях на птицата да се махне. Чак тогава го видях. От другата страна на гробището, над гроба на някакъв лондонски търговец, имаше огромна надгробна плоча. Човекът явно е искал да го запомнят, въпреки че вероятно го бяха забравили, още преди трупът му да изстине в гроба. Грамадната каменна плоча с правоъгълна форма беше покрита с мъх и лишеи. Около нея бяха наредени свещи, които проблясваха зловещо в мрака.
— Кой е там? — извиках, като се изправих и бавно тръгнах към плочата. — Кой е там? — повторих.
Приближих се още, после спрях и премигнах. Реших, че или умът ми си прави шега с мен, или очите ми изневеряват. На светлината от свещите в мен се взираше обрамчено от дълга, чорлава коса лице, а от двете страни на надгробната плоча стърчаха две ръце, сякаш някой се криеше зад нея и надзърташе отгоре. Най-после разбрах какво виждам. Някой беше отсякъл главата и ръцете на Ричард Нотли — писарят, с когото се срещнах в катедралата „Сейнт Пол“, и ги беше поставил на гроба. После злодеят беше запалил свещи, които сега осветяваха страховитата гледка и й придаваха вид на някаква зловеща детска шега за Вси светии. Ама че ужасия! Какво кърваво убийство! Известно време не можех да помръдна. Само зяпах ужасяващата глава с полуотворени очи и окървавени устни и двете ръце отстрани. Такъв вик нададох, че сигурно съм изкарал акъла и на проклетия бухал, а после хукнах като хрътка през гробището. Спънах се в един от гробовете и се проснах по лице. Изправих се, но се обърках и прекарах известно време в лутане. Виках просячето и се опитвах да намеря вратата на църквата. От мрака около мен се чу нисък, вледеняващ смях. Обърнах се, закрещях за помощ и запристъпвах заднешком. Закачих нещо с лакътя си и хукнах напосоки. Когато най-после намерих вратата, влетях в църквата със стон на облекчение и затръшнах вратата зад гърба си. Тъкмо се бях втурнал към отсрещната врата, когато свещите пред статуята на Девата изведнъж угаснаха. Стигнах до вратата, но в този момент някой я заключи и бързо спусна резето.