Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
Сър Томас стана неспокоен. Отвори уста да отвърне и отправи пълен с копнеж поглед към вратата, сякаш му се щеше да избяга.
— Това не е ваша работа — озъби се той, — но за да съм честен, ще ви кажа, че да, бил съм кралски пратеник в Любек и преди да сте попитали, мастър Даунби, да, срещал съм граф Егремонт и Корнелий доста пъти преди. Както и да е, искам да ви покажа нещо.
Кемп излезе от залата.
— Какви бяха тези въпроси? — попитах.
— Ами я си представи, Роджър — прошепна ми Бенджамин, — че това е един общ заговор; съюз между Егремонт и Кемп с участието на Корнелий с цел да окрадат както своя император, така и нашия крал, и да забогатеят.
Глава единадесета
Седяхме и тихо обсъждахме възможностите. С какви доказателства разполагахме, че този Шлахтер съществува? Дори да имахме такива, оставаше въпросът какво доказва, че той е участвал в кражбата на реликвата. Разговорът ни беше прекъснат от един войник, който влезе и извика, че сър Томас ни очаква. Излязохме от залата и той ни поведе към кулата Уейкфийлд. Кемп ни очакваше в една стая на втория етаж. Заключи вратата след нас, отвори един сандък и извади от него държавата. Бенджамин почти я изтръгна от ръцете му. Нареди ми да запаля свещ и когато го сторих, постави аметиста пред пламъка. Приведох се и се взрях в скъпоценния камък, който заблестя. Видях кръста, но върху него нямаше и следа от разпнатия Спасител.
— Копие ли е? — попита Бенджамин.
— Разбира се — отвърна му Кемп.
Бенджамин го претегли в ръцете си.
— Клетият Баркли ли го изработи?
— Естествено.
Бенджамин върна реликвата на Кемп и сандъкът беше затворен. Тъкмо се канехме да си вървим, когато чухме забързани стъпки по коридора и на вратата се потропа. В стаята влезе доктор Агрипа. Свали широкополата си шапка и подигравателно се поклони.
— Идвам направо от кралския двор. Какво ново?
— Не видяхте ли? — сряза го Кемп. — Разбойниците са обесени, но държавата на Карл Велики още липсва.
Агрипа сви рамене. Извади изпод дрехата си две писма и подаде едното на Бенджамин, а другото на мен. Писмото до мен беше кратко и ясно. Носеше кралския подпис и печат и ме осведомяваше, че кралският кораб „Пепъркорн“ отплава от пристанището на Темза след десет дни. Целта на експедицията беше да се изследва западното крайбрежие на Африка. Двамата с Бенджамин бяхме зачислени към екипажа. Идеше ми да ревна, да се тръшна на земята и да завия. Ненавиждам водата. Морето не ми допада, а още по-малко ми допадна идеята за морско пътешествие без връщане назад. Бенджамин изчете своето писмо, сгъна го прилежно и го мушна в кесията си.
— Ядосан ли е кралят? — поиска да научи той.
— Ще бъде най-добре — отвърна му Агрипа — да не се мяркате из кралския двор. Егремонт скоро ще си тръгне и ако кралят не получи реликвата, ще стовари гнева си върху вашите глави.
Предупреждението на Агрипа ехтеше в ушите ни по пътя от Тауър до „Мъждивият фенер“. Аз не можех да си намеря място от тревога, но лицето на Бенджамин остана твърдо като камък. Господарят ми ме въведе в кръчмата и ме сложи да седна. Поръча на Боскъм някаква храна и започна да изрежда възможностите.
— Погледни ме, Роджър — каза ми. — Аз също не искам да заминавам.
— Ама че отмъстителен крал! — рекох гневно. — Кучият му син…
Бенджамин сложи пръст пред устните си.
— Тихо, Роджър, така е устроен светът. Кралят загуби скъпоценна вещ. Каквито и сложни планове да е кроял, той беше публично унижен. Някой трябва да плати за това, а каква по-подходяща изкупителна жертва от любимия племенник на кардинала и онзи негодник, неговия слуга? Хенри несъмнено ще твърди, че случилото се не е по негова вина, и трябва да покаже на императора, че някой е бил наказан. Пък и моят чичо вече не е чак такъв любимец на краля, какъвто беше. Като ни праща в изгнание далеч от Англия, Хенри перва скъпия ми чичо през пръстите — той пое дълбоко дъх. — Така че можем да си седим и да хленчим или да разнищим загадката и да й намерим задоволително решение. А сега да се съсредоточим върху онова, което ни е известно — Бенджамин се приведе през масата към мен, така че никой да не ни чува. — Първо, държавата на Карл Велики е у Хенри, а императорът я иска за себе си. Второ, кралят дава заповед на Баркли да изработи поне едно копие.
— Поне ли? — озадачих се.
— Да, поне. Тази сутрин ни показаха едното. Знаем, че другото е било в ковчежето в Малвъл — Бенджамин въздъхна, — и ако не грешим, третото копие е у французите.
— Възможно ли е? — попитах.
— Така изглежда.
— Но защо? — недоумявах.
— Ако знаехме едното — отвърна ми рязко Бенджамин, — бихме могли да разгадаем и другото. Както и да е, нека продължим. Трето, държавата беше занесена в Малвъл, където няма нито тайни проходи, нито тайни входове. Никой не е влизал или излизал от къщата, освен онези двама готвачи. Въпреки това всички войници вътре бяха жестоко избити, без някой да вдигне тревога. Четвърто, знаем, че един от стрелците е изпращал съобщения на сър Томас Кемп. Трябва да приемем на доверие думите на Кемп, че стрелецът не му е докладвал за нищо нередно. Какво друго?