Имението на Фарнъм
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Имението на Фарнъм». Краткое содержание книги:
Хю се поколеба.
— Джо, използвали ли са върху теб някой от онези странни камшици?
— Върху мен ли? — Джо го изгледа учудено. — Разбира се, че не. Хю, да не би да са те наказвали? Свали този глупав парцал и дай да видя.
Хю поклати глава.
— По мен няма никакви белези. Не са ме наранявали. Обаче хич не ми хареса.
— Но ако са те наказвали без причина… Хю, това е едно от нещата, които Понс не толерира. Той е много човечен тип. Държи само на дисциплината. Ако някой, който и да е, дори Мемток, се е държал грубо с теб, ще си получи заслуженото.
Хю се замисли. Той по-скоро харесваше учителите си. Те бяха работили упорито и търпеливо и когато стана възможно да се разговаря с него, без да се използва камшика, вече се държаха доста по-добре.
— Не са ме наранявали. Просто ми напомняха някои неща.
— Радвам се да го чуя. Всъщност, Хю, не мога да си представя как ще стане това. С кожения камшик, който носи Понс, може да се убие човек на разстояние триста метра; нужни са много упражнения, за да се научиш да си служиш с него. А тези играчки, които използват слугите, само гъделичкат и нищо повече.
Хю реши да не спори с него относно гъделичкането; искаше да узнае други, много по-важни неща.
— Джо, как са останалите? Виждал ли си ги?
— О, те са много добре. Чу ли за Барбара?
— Нищичко не съм чул! Какво за Барбара?
— Чакай, по-спокойно. Имам предвид бебетата й.
— Вече е родила бебето?
— Бебетата. Близнаци, еднояйчни. Преди една седмица.
— Как е тя? Как е?
— Спокойно, човече! С нея всичко е наред, по-добре не може и да бъде. Което е нормално. Те са много по-напред от нас в медицината; никой не е чувал да са изгубили майка или бебето й при раждане. — Джо внезапно се натъжи. — Жалко, че не се появиха няколко месеца по-рано. — После лицето му се разведри. — Барбара ми каза, че смятала да нарече бебето Карън, ако е момиче. Когато се оказа, че е родила момчета близнаци, тя кръсти единия, който е с пет минути по-голям, Хю, а другия — Карл Джоузеф. Много мило, нали?
— Поласкан съм. Значи си я виждал. Джо, трябва да я видя. Веднага. Как да стане?
Джо го погледна изненадано.
— Не можеш, Хю. Би трябвало да го знаеш.
— Защо да не мога?
— Ами защото не си укротен, затова. Невъзможно е.
— Ох.
— Съжалявам, но така стоят нещата. — Джо внезапно се ухили. — Разбрах, че за малко да ти осигурят билет за достъп до нея. Понс се скъса от смях, когато разбра как ви се е разминало на косъм и как сте скимтели двамата с Дюк.
— Не виждам какво смешно има тук.
— О, Хю, той просто има грубовато чувство за хумор. Смя се, докато ми го разказваше. Аз не се засмях и Понс реши, че нямам чувство за хумор. Различните хора се смеят на различни неща. Карън обичаше да говори на псевдонегърски диалект, което ме караше да скърцам със зъби. Но тя не го правеше от злоба. Карън… Е, каквото станало — станало, повече няма да говоря за това. Знаеш ли, че ако онзи ветеринар беше стигнал по-далеч с вас, това щеше да му струва ръцете; Понс прати човек да му го съобщи. Може би по-късно щеше да смекчи присъдата — добрите хирурзи са твърде ценни. Но решението на лекаря е напълно естествено, Хю; и двамата сте твърде високи и възрастни за жребци. Само че Понс не толерира небрежността в работата.
— Добре де, добре. Не виждам нищо лошо в това, че искам да видя Барбара и децата й. Ти си я виждал, а също не си укротен.
Джо изглеждаше леко раздразнен.
— Хю, става въпрос за различни неща и ти много добре го знаеш.
— Защо?
Джо въздъхна.
— Хю, не аз съм измислял правилата. Аз съм Избран, а ти не си и това е всичко. Аз не съм виновен, че си се родил бял.
— Добре. Забрави.
— Трябва да сме благодарни на това, че поне един от нас е в състояние да помага на останалите. Осъзнаваш ли, че всички вие можехте да бъдете екзекутирани? Ако не бях с вас?
— Тази мисъл ми мина през ума. За щастие ти говориш френски. И той също говори френски.
Джо поклати глава.
— Френският няма нищо общо, просто ни спести време. Важното беше, че аз съм с вас… и точно затова бяхте освободени от всякаква отговорност. Единственото, което трябваше да се определи, беше каква е моята вина, над мен бе надвиснала голяма опасност. — Джо се намръщи. — Все още не съм напълно оправдан. Искам да кажа, че Понс е убеден в невинността ми, но случаят ми трябва да бъде разгледан и от Върховния лорд Притежател; това е негов прерогатив, защото Понс е само Пазител. Все още може да бъда екзекутиран.
— Но, Джо, за какво да те екзекутират?
— О, за много неща! Сам прецени. Ако вие, четирима бели, бяхте там без мен, Понс щеше да ви осъди в момента, в който ви зърне. Две углавни престъпления, и двете — очевидни. Бегълци. Слуги, които са избягали от господаря си. Разрушително нахлуване във владенията на Върховния Притежател. И двете обвинения са доказани и наказанието е смърт. Не ми обяснявай, че нещата не стоят така, защото го знам много добре и ми трябваше доста време, за да убедя и Понс в това, като използвам език, който и двамата не говорим добре. И вратът ми все още е на дръвника. И все пак… — Той се ободри. — Понс ми каза, че на Върховния Притежател ще му трябват много години, за да разгледа всички дела, по които трябва да произнесе обвинителното заключение, освен това той не само отдавна не е идвал в това си имение, ами дори не е прелитал над него. И много преди случаят ми да бъде представен пред него, на мястото няма да има и следа от опустошението. Те засаждат отново дърветата, а мечките, елените и другият дивеч никога не са били преброявани. Той ми каза да не се притеснявам.