Имението на Фарнъм
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Имението на Фарнъм». Краткое содержание книги:
След това Хю внезапно бе „прикован“ към масата от невидимо поле, по гръб, с повдигнати и разкрачени крака. Към леглото беше приближена друга масичка на колелца, той осъзна, че го подготвят за операция — и с ужас разбра каква.
— Дюк, не им позволявай да те хванат! Дръж този камшик!
Колебанието на Дюк продължи твърде дълго. Терапевтът не носеше камшик, но винаги имаше един под ръка. Дюк се хвърли към него, обаче лекарят успя да го грабне пръв. След секунда Дюк лежеше по гръб с вдигнати крака, гърчещ се от болка след наказанието, което бе получил. И двамата започнаха да протестират, доколкото това беше възможно.
Лекарят ги погледна замислено и повика надзирателя, който ги бе довел. Скоро в стаята нахълта дребният мъж с големия медальон, прецени ситуацията и излетя навън.
Чакаха доста дълго. Терапевтът запълни времето, като накара асистентите си да завършат приготовленията за операцията.
Хю и Дюк вече нямаха никакви съмнения защо са доведени тук. Дюк каза, че би било много по-добре, ако преди се бяха борили — и загинали — отколкото всичко да завърши по този начин. Щяха да се бият като истински мъже, стига Хю да не се бе проявил като страхливец, напомни той на баща си.
Хю не възрази, а се съгласи. Опита се да се оправдае пред себе си, че послушанието му при залавянето им е било само заради жените. Но това не му донесе особено успокоение. Вярно, че през последните години рядко беше използвал половия си орган… и може би повече изобщо нямаше да му се наложи. Но, по дяволите, той бе свикнал с него. А за Дюк, който беше съвсем млад, щеше да е още по-трудно.
След доста дълъг период от време дребният мъж връхлетя отново в стаята, още по-ядосан. Той излая някаква заповед; Хю и Дюк бяха освободени.
Така приключи всичко, като не се смята това, че бяха намазани от глава до пети с ароматен крем. След това им раздадоха по една бяла нощница, преведоха ги през някакви дълги пусти коридори и Хю бе тикнат в една килия. Вратата не беше заключена, но той не можеше да я отвори.
В ъгъла на помещението имаше поднос с чинии и прибори. Храната бе превъзходна, въпреки че не можа да разпознае част от блюдата; Хю похапна с добър апетит и омете чиниите до дъно, като си прокарваше храната с лека бира. После легна да поспи на меката постелка на пода, като изпразни ума си от всички тревоги.
Събуди го подритване с крак.
Отведоха го в друго празно помещение без прозорци, което се оказа учебна стая. Вътре стояха двама дребни бели мъже с нощници. В ръцете си държаха някакви плочки, които бяха еквивалент на черна дъска (написаното на тях се изтриваше автоматично, сякаш с магия). Двамата бяха заредени с търпение… и с камшици, защото уроците се провеждаха под „тихия напев на учителската показалка“. Нито една грешка не оставаше незабелязана.
Двамата можеха да рисуват, а също така бяха невероятни мимове; учеха Хю да говори.
Той установи, че паметта му се засилва, когато е стимулирана от болката; много рядко повтаряше някоя грешка. В началото го наказваха само ако забравяше някоя дума, но колкото повече научаваше, толкова по-голяма беше вероятността да се срещне с болката при грешки в окончанията, построяването на изреченията, идиомите и акцента.
Обучението по метода на Павлов продължи дълго. Според изчисленията, които правеше наум, минаха седемнайсет дни. Той не се занимаваше с нищо друго и се виждаше само с учителите си. Те го обучаваха на смени; Хю работеше във всяка възможна минута, около шестнайсет часа дневно. Никога не му позволяваха да се наспи, но въпреки това не дремеше по време на уроците — не се осмеляваше да го направи. Веднъж дневно ходеше на баня и му даваха чиста нощница, хранеха го два пъти дневно с вкусна храна в големи количества, три пъти дневно го водеха до тоалетната. През останалото време се учеше да говори с пълното съзнание, че ще бъде наказван за всяка грешка.
Но той се научи как да избягва наказанията. Някой бързо зададен въпрос от време на време го спасяваше. „Учителю, този човек разбира, че има протоколна разновидност на речта за всеки ранг, от нисшестоящите до висшестоящите, но тъй като е нищожен в своето незнание, не може да разбере какво представлява всеки ранг — понеже изобщо не е запознат с неведомите пътища на Могъщия Чичо — и понякога дори не може да осъзнае какъв ранг е придобил неговият учител с преподавателска цел и какъв ранг ще придобие накрая този покорен слуга. Дори не знае какъв е собственият му ранг в голямото семейство, ако това бъде угодно на учителя му.“