Имението на Фарнъм
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Имението на Фарнъм». Краткое содержание книги:
Пред него лежаха цели купчини с документи, тъй като цялото домакинство току-що се беше преместило от двореца в летния палат — трийсет и осем Избрани и само четиристотин шейсет и трима прислужници; лятната резиденция се обслужваше с минимум персонал. Тези премествания се правеха два пъти в годината и включваха хиляди книжа — ордери за покупки, инвентарни списъци, описи, ваучери, товарителници, телеграми — и през ума му мина мисълта да помоли господаря си да намери някой симпатичен младеж, да му отреже езика и да го обучи за писар. Но той веднага отхвърли идеята; Мемток не вярваше на слуги, които могат да четат, пишат и смятат. Те непрекъснато биваха обсебвани от всякакви идеи, дори и да не можеха да говорят.
Всъщност Мемток обичаше да се занимава с документацията и не искаше да дели тази работа с никого. Ръцете му прелитаха над листовете, проверяваше цифри, подписваше документи със своя символ, потвърждаваше плащания. Държеше химикалката по доста странен начин, между първите три пръста на дясната си ръка, защото просто нямаше палци.
Той не чувстваше липсата им, почти не си спомняше какво е усещането да ги има. Нито пък се нуждаеше от тях. И без палци можеше да държи лъжица, химикал и камшик, а и не изпитваше нужда да държи нещо друго.
Не стига че не му липсваха, ами той дори се гордееше с отсъствието им. Те бяха доказателството, че е служил на своя господар и в двете основни длъжности: като жребец, докато беше млад, и като укротен прислужник през всичките тези години. Всеки слуга от мъжки пол над 14 години (с няколко малки изключения) имаше такава липса на едната или на другата ръка; малцина можеха да се похвалят и с двете, само няколкостотин на цялата Земя. Те говореха като равни само със себеподобните си; те бяха елитът.
Някой подраска по вратата.
— Влез! — извика той, а после изръмжа: — Какво искаш?
Ръмженето беше автоматична реакция, но наистина не харесваше този слуга поради една-единствена, най-важната, причина; той не беше подчинен на Мемток, а принадлежеше на различна каста, тази на ловците, стражите, пазачите и викачите и служеше на Майордома-защитник. Майордомът се смяташе за равен по ранг на Главния дворцов прислужник и наистина беше. Обаче имаше палци.
Една от главните причини Мемток да не харесва Летния палат бе, че трябваше да контактува с онези слуги, които имаха един непростим недостатък: не му бяха подчинени. По принцип беше достатъчен само един намек пред Тяхна милост и щеше да им бъде наложен строг контрол, но той не обичаше да се моли. От друга страна, ако докоснеше който и да е от тях с надеждата да остане безнаказан, гаднярът веднага щеше да се оплаче на началника си. А Мемток смяташе, че разногласията между Главните прислужници деморализират подчинените им.
— Послание от началника. Тук съм, за да ви съобщя, че Тяхна милост са на път за насам. Водят четирима диваци с ескорт. Началникът каза да се качите на покрива, за да се погрижите за тях. За всичките.
— За всичките? Дяволите да те вземат, какво искаш да кажеш с това „всичките“? Какви са тия диваци? И в името на Чичо, кога пристигат?
— За всичките — настоя слугата. — Съобщението ми беше предадено преди двайсет минути. Търсих ви навсякъде.
— Марш оттук! — Важната част от това съобщение беше, че Тяхна милост се прибират у дома, а няма да отсъстват цяла нощ. Главният готвач, Началникът на протокола, Музикалният директор, Домоуправителят, Управителят на земите, всички началници на отдели — той мислеше за всичко и същевременно раздаваше заповеди. Четирима диваци? На кого му пукаше за диваците?
Но все пак се качи на покрива и пое грижата за тях. Така или иначе щеше да се качи, защото в дома пристигаше лорд Протекторът.
Когато пристигнаха, Хю така и не успя да се види с Барбара. Щом се освободи от прегръдките на „предпазния колан“, пред него се изправи един дребен бял човек с гола глава и зло изражение на лицето, резки движения и камшик в ръка. Той беше облечен с бяла роба, която според Хю приличаше на нощница, като се изключи червено-златната нашивка на дясното рамо, която той неуверено определи като емблема на високия мъж, шефа. Емблемата беше изработена от злато и рубини като медальона, който висеше на тежка златна верига на гърдите на дребния човек.
Той изгледа Хю от главата до петите с очевидно презрение и след това предаде двамата с Дюк на друг бял мъж, облечен с нощница. Той нямаше медальон, но също носеше малък камшик. Хю се почеса по ръката и реши да не проверява дали този камшик е също толкова ефикасен, колкото онзи на големия началник.
Но Дюк го провери. Сърдитият дребосък даде някакви инструкции на надзирателя и си тръгна. Надзирателят заповяда нещо; съдейки по интонацията и жестовете, Хю си го преведе като „Хайде, хора, тръгвайте“ и тръгна.