Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Престани — измърмори Удинаас и затвори очи.
„Че защо? Надушвам кръвта ти, робе. Тя изстива. Нявга познавах свят от лед. След като бях убит, да, след. И мракът има своите несъвършенства, затова ме ограбиха. Но си имам блянове.“
— Все това казваш. Тогава си следвай бляновете. Мен ме остави на мира.
„Имам си блянове, а ти нищо не разбираш, робе. Дали служех с радост? Никога. Никога и никога, и никога вече. Следвам теб.“
Удинаас отвори очи и се взря в тънката сенчеста пукнатина между скалите, откъдето шепнеше гласът. Пясъчни бълхи ситнеха и пробягваха по плоския камък, но от духа нямаше никакъв видим знак.
— Защо?
„Защо, защо? Това, което хвърляш, ме привлича, робе. Обещаваш хубав път — сънуваш ли градини, робе? Сънуваш, знам — надушвам го. Полумъртви и обрасли, защо не? Изход няма. Така че с бляновете ми заслужил съм да служа. Заслужил да служа. Не бях ли нявга Тайст Андий? Бях, в това съм убеден. Убит и в калта захвърлен, докато не дойде ледът. Изтръгнат сетне, за да служа на своите убийци. На моите поробители, чието рвение отслабна. Робе, искаш ли да шепнем за измяна?“
— Пазариш ли се?
„От този миг за теб съм Чезнещ. Имам блянове. Което хвърляш, дай ми го на мен. Дай сянката си и ще стана твой. Очите ти зад теб, когото никой вече няма да съзре или да чуе, освен ако не се досетят и имат сила, ала защо да се досещат? Ти си прилежен роб. Бъди прилежен, робе. Дочакай в прилежание мига на своята измяна.“
— Мислех, че Тайст Андий трябва да са мрачни и унили. И моля те, Чезнещ, зарежи го този поетичен ритъм.
„Съгласен, щом дадеш ми свойта сянка.“
— Други духове могат ли да те видят? На Ханан Мосаг…
„Онзи тъпак? Ще се крия в онова, което хвърляш. Скрит. Неоткриваем. Видя ли? Няма ритъм. Храбри бяхме в онези дни, робе. Войници в рат. Нашествие. Плувнали в студената кръв на К’Чаин Че’Малле. Следовници на най-малкото чедо на самата Майка Тъма. И бяхме свидетели.“
— На какво?
„На измяната на Кървавото око спрямо нашия водач. На камата, забита в гърба на повелителя ни. Аз сам паднах под меч в ръцете на Тайст Едур. Неочаквано. Внезапно избиване. Нямахме шанс. Никакъв шанс.“
Удинаас се намръщи. Гледаше вълните, борещи се с напиращото речно течение.
— Едур твърдят точно обратното, Чезнещ.
„Защо тогава аз съм мъртъв, а те — живи? Ако ние бяхме изменниците в онзи ден?“
— Откъде да знам? Значи, ако смяташ да дебнеш в сянката ми, Чезнещ, трябва да се научиш да мълчиш. Освен ако аз не те заговоря. Мълчиш и бдиш, нищо повече.
„Първо трябва да направиш нещо за мен, робе.“
Удинаас въздъхна. Повечето благородни Едур бяха на погребалната церемония за убития рибар, с няколко негови близки от бенеда, след като самоличността му бе установена. В укреплението зад гърба му бяха останали само десетина воини. Сенчестите духове явно ставаха по-дръзки в такива моменти, изникваха и пробягваха между къщите и покрай стените на палисадата.
Често се беше чудил на това. Но ако можеше да се вярва на Чезнещ, вече бе получил отговора си. „Тези духове не са предтечи на смъртните Едур. Това са Тайст Андий, пленените души на убитите. А аз така отчаяно си търсех съюзници…“
— Е, добре, какво искаш от мен, Чезнещ?
„Преди морето да се издигне тук, проливът Хасана беше езеро, робе. Земята се протягаше на югозапад и се свързваше с най-западния край на залива. Огромна равнина, на която бяха избити последните мои съплеменници. Тръгни по брега, робе. На юг. Там има нещо от мен — трябва да го намерим.“
Удинаас се надигна и изтупа пясъка от грубите си вълнени панталони. Огледа се. От цитаделата на краля-маг при речното устие бяха слезли трима роби и бъхтеха пране в камъните. Във водата бе излязла една рибарска лодка, но беше далече.
— Колко трябва да вървим?
„Наблизо е.“
— Ако се отдалеча много, ще ме убият.
„Не е далече, робе.“
— Казвам се Удинаас и така ще се обръщаш към мен.
„Държиш на гордостта си?“
— Аз съм повече от роб, Чезнещ, и ти го знаеш много добре.
„Но трябва да се държиш все едно, че не си. Наричам те «роб», за да ти напомням това. Издадеш ли се, болката, която ще ти причинят в стремежа си да разберат какво криеш, ще е непоносима…“
— Стига. — Той тръгна покрай водата. Сянката, която слънцето хвърляше след него, беше чудовищно дълга.
Вълните бяха струпали върху камъните изгърбен пясъчен нанос, покрит с изсъхнали водорасли и плавеи. На един разтег откъм брега на издължената дига падината беше запълнена с гладък чакъл и камъни.
— Къде да търся?
„Между камъните. Малко по-натам. Три, две крачки. Да. Тук.“
Удинаас се наведе и огледа.