Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Ела по-близо и седни при мене, детето ми! — каза Николин с усмивка, закашля се и не можа да продължи.
— Стой настрана, Наталия каза госпожа Кардова, — дори най-голямото зло да ни сполети, не ще позволя детето ми да бъде осквернено от дъха на капитан Николин.
Нечовешки вик се изтръгна от устата на капитана. Той скочи като рис, извади шашката си и я заби право в гърдите на старата. Гневът навярно му даде сили, тъй като ударът беше страшен.
Госпожа Кардова падна на земята и струя кръв потече из устата й. Наталия с вик се хвърли върху тялото на умиращата си майка.
Когато Николин разбра, че е извършил убийство, отиде до вратата и извика Марушка и слугите. Той се страхуваше да остане сам с жертвата си.
За голямо щастие веднага се качи на шейната, тъй като Бояновски, забравил, че е в опасност, изскочи от клетката си с намерение да го убие с юмруци.
— Ще го убия — извика Бояновски, — това е краят на безчовечните им дела. — Остави ме, Наталия, аз трябва да го настигна и да го…
— Стойте! — хълцаше Наталия, като стискаше ръката му. — Вижте, освен вас, нямам никого, погледнете в какво състояние е майка ми. Майко, майко, не ме оставяй!…
Бояновски взе умиращата на ръце и я положи на леглото. Тя въздъхна дълбоко и затвори очи завинаги.
— Тя е мъртва! — отчаяно извика момичето. — Аз нямам вече майка. Сам-самичка съм в страшния Сибир!…
Покъртен дълбоко, Бояновски стоеше край трупа на умрялата. В стаята царуваше мъртва тишина, която се нарушаваше само от плача на бедната Наталия.
— Стани, майко, стани! — викаше скръбно момичето, като се мъчеше да повдигне мъртвото тяло на майка си. — Нима не чуваш, че твоята Наталия те зове. Майко, майко, стани!
Изведнъж момичето се отдръпна и извика отчаяно:
— Студена е — каза тя, — лед студена е. Тя е мъртва, майка ми е умряла!
— Нека Бог я приюти във вечния мир! — каза Бояновски, трогнат дълбоко, наведе се над старата жена и затвори очите й.
Наталия гледаше пред себе си като обезумяла.
— Нека са проклети! — извика тя. — Убиха я. Сега съм сираче.
— Не сте самичка, Наталия — каза Бояновски, като й подаде ръката си. — Въпреки че съм непознат за вас, вие сте ми близка. Тези няколко часа ни сближиха.
Наталия не отговори, но закри лицето си с ръце и заплака горчиво.
— Вие плачете, Наталия — каза Бояновски. Не — ще ви прекъсна в тази скръбна минута. Вашата майка не е мъртва, тя само се освободи от земните тегла и мъки.
Момичето вдигна глава към небето и каза тържествено:
— Спи спокойно, майко! — Приближи до трупа и целуна майка си по студеното чело. — Не, аз не ще оплаквам твоята смърт, тъй като ти се отърва от теглата си. Погледни, изтривам сълзите си и няма да плача повече… На вас благодаря за утехата и ви се доверявам, въпреки че се познаваме едва от вчера. Ще се опитам да дойда с вас в Петербург, стига да не ви преча.
— Вие не ще се измамите в мен, Наталия — каза Бояновски искрено, — за мен ще бъдете свята като честта на жена ми, но едно искам да знаете, преди да тръгнем. Аз съм беглец и ме заплашват опасности. Не се плашете от смъртта!
— Аз не се страхувам; ако умра, поне ще отида при мама. Бояновски стисна сърдечно ръката й.
— Добре дошла, съдружнице в бедите и нещастията! Имате ли поне приятели в Петербург?
— Никого нямам в Петербург, а при брат си няма да отида, защото съм сигурна, че той предаде майка ми.
— Това е честно и благородно от ваша страна, Наталия! Не очаквах друго от вас.
— Не ме е страх, че ще трябва да търпя лишения в Петербург — отговори момичето. — Не рисувам само на книга, но и на порцелан и дърво. И затова все ще се намери някой, който да плати. Ден и нощ ще работя, но ще запазя девическата си чест.
— Не, вие няма да живеете в нужда — отговори Бояновски, — защото ако Бог ни помотае заедно да пристигнем в Петербург, аз ще имам достатъчно средства, за да ви осигуря бъдеще. Въпреки че когато ме заточиха, нямах милиони, пак разполагах с достатъчно имот, който жена ми навярно добре е опазила.
Те си стиснаха ръцете и си обещаха, че ще се борят заедно с трудния път.
Когато се съмна и слънцето разпръсна гъстата утринна мъгла, Наталия и Бояновски стояха в градинката пред малката къщица. След като изкопа гроб за мъртвата, Бояновски каза на Наталия:
— Гробът за майка ти е готов, Наталия.
После изнесе на ръце покойната със сандъка, който бе направен предния ден.
В този сандък почиваше убитата заточеница. Спуснаха го в гроба, след което Бояновски скръсти ръце и каза:
— Почивай тихо и спокойно! Прости на неприятелите си и благослови тия, които са ти били предани. Почивай в студения Сибир, чиито буци хвърляме върху гроба ти.