Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Обзе ме страшно предчувствие. Офицерът искаше да вземе на всяка цена писмата, оставени от Фридрих фон Пал. Разбиха писалището и взеха онова, което търсеха.
Иван беше блед и стоеше до мене, навел поглед към земята. Когато искаха да ме арестуват, аз извиках: „Синко, не ме давай, не давай да затворят насила майка ти. Ти не смееш да ми помогнеш?“ Той се обърна гърбом, отблъсна ръката ми и каза:
— Ти си извършила предателство към царя, сега търпи наказанието си.
— Клетнико — казах. — Това ли имаш да отговориш на майка си?
Фридрих фон Пал се изправи между мен и сина ми, спря се пред Иван и каза:
— Навън, клетнико, иначе ще те убия! Никой освен тебе не е могъл да извърши това предателство. Сега виждам кой е бил шпионинът, когото руското правителство изпрати в Курландия.
Със свити юмруци Иван се нахвърли върху барона, но в същия миг Фридрих фон Пал вдигна камшика и удари Ивана през лицето.
На удареното място се яви синкав белег.
— Ето ти, клетнико. Нека клеймото на Юда завинаги остане върху лицето ти, като знак, че си продал майка си.
Какво се случи после не зная, защото припаднах. След като се свестих, разбрах, че пътувам за Петербург, заобиколена от казаци. Казаха ми, че без съд съм осъдена на вечно заточение в Сибир.
— Какво стана после с Фридрих фон Пал? — запита Бояновски.
— Аз не го издадох, затова не му сториха нищо. В книжата нямаше нищо, което да го издаде, че той е бил между съзаклятниците. Най-лошото е, че обесиха тринадесет души в Петропавловската крепост. Те бяха от най-добрите фамилии.
Докато тя разказваше тази история, Наталия хълцаше.
— Какво стана с Иван? — попита след малко Бояновски.
— Не е възможно да узнаем нещо за него, но ако Бог ви помогне да се върнете в Петербург, разпитайте и ще се уверите, че руската държава добре възнаграждава ония, които продават майките си.
Щом старата жена изрече последната дума, Наталия скочи и отиде да отвори прозореца. Отдалеч се чуваха звънчетата на някаква шейна.
— Мълчете, за Бога! — каза момичето и затрепера. — Бояновски, скрийте се, това може да са руски шпиони.
Старата жена скочи и отвори един шкаф, пълен с дрехи. Бояновски се скри вътре. Щом тя затвори вратата, в стаята влезе една дама, загърната с топла шуба.
— Вие сте заточеници, нали? — попита тя със суров, заповеднически тон, като огледа Наталия и майка й отгоре додолу. — Виждам, че имате вкъщи топла вода, пригответе ни чай. Господинът в шейната е капитан Николин, комендантът на рудниците в Тоболск.
Двете жени настръхнаха, като чуха това име. Капитан Николин бе познат в целия Сибир като човек без чувства и без сърце.
— Бързо, избършете масата и сложете каквото имате за ядене нареди повелително дамата, която се казваше Марушка.
Тя се обърна и тръгна към вратата; в същата минута прозвуча суровият глас на капитан Николин.
Бояновски слушаше внимателно всяка думица, която каза Марушка. Като си помисли, че смъртният му, непримирим враг се намира наблизо, силно се развълнува. С големи усилия се сдържа да не излезе и да не удуши тази ужасна жена.
Двама души вдигнаха Николин от шейната и го донесоха в стаята на ръце. Раната му беше зарасла, но върхът на единия му дроб беше закачен с ножа и затова Николин беше толкова изнемощял, че не можеше да се държи на краката си. Седна на един стол и се подпря на шашката си, като огледа с остър поглед цялата стая. В това време Марушка наливаше чай и мажеше масло на хляба.
Госпожа Кардова и дъщеря й следяха всяко движение на този човек.
— Вие сте се настанили добре — каза Николин. — Както изглежда, полицията не си върши работата, щом е позволила да си строите къщички като палати.
Той посочи няколкото картини на стената, изработени от Наталия.
— Ей, Михаиле, Петре, Осипе, къде сте, по дяволите? — извика той. И когато един мъж застана до вратата, каза: — Свалете тези дрипи от стената. Не ми трябват картини на заточениците, вместо тях нека рисуват с въглен бесилки по стените.
Слугинята се канеше да изпълни заповедта, но госпожа Кардова се изпречи пред Николина и му каза:
— Съжалете се над нас, капитане. Не вземайте единствената ни радост. На всяка картина е едно възпоминание, дъщеря ми е забравяла за минутка бедата, която ни заобикаля, когато ги е рисувала.
Николин полека се обърна да види Наталия. Той нахално я изгледа. В това време Марушка беше излязла да донесе приборите за вечеря.
— Това дъщеря ви ли е? — попита той. — Ела насам, момиче!
Наталия се приближи плахо и свенливо. Тя се разтрепера като сърна, която съглежда хиена в гората.