Царят сгъна полека тайнственото писмо и го постави в сандъчето, което затвори внимателно.
— Аз не бих обърнал внимание и на това заплашване, както и на другите, които получих тази седмица, но ме учудва начинът, по който ги получавам. Как мислите, Кардов, по какъв начин съм получил това напомняне?
— Сигурно са го хвърлили във файтона ви или са ви го изпратили заедно с някое прошение.
— Нито едното, нито другото — прекъсна го царят. — Това нямаше да ме смути, но когато си лягах снощи, намерих писъмцето, забодено с игла на копринената ми възглавничка. Забелязвате ли, Кардов, че нихилистите са се вмъкнали и в палата; някой от слугите непременно е с тях.
— Ваше Величество, аз се учудвам — каза полицейският директор. — Моля ви най-учтиво да ми кажете в кого се съмнявате.
— Не зная в кого да се съмнявам. Може би се съмнявам във всички, затова бъдете нащрек, Кардов, не щадете парите, удвоете броя на шпионите.
— Ваше Величество, ще бъдете доволен от мене отговори Кардов. — Тук главно чужденци всяват раздор против вас. Те са повечето немци и ще трябва да ги премахнем.
— Възможно е и да сте прав — рече Александър II, — макар че те имат и симпатии към мене. С какви доказателства разполагате?
— Във всеки случай, Ваше Величество, най-известните и заможни фамилии от Курландия са против вас. Особено бароните Фон Пал; тях трябва да унищожим.
Той изговори това със задавен глас и светнали очи. Императорът го наблюдаваше със съмнение.
— Вие погубихте дъщерята на барона, като ми съобщихте за отношенията й с великия княз. Сега пък искате да погубите бащата и сина. Като че ли мразите тази фамилия. Да не са ви обидили с нещо?
Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на Кардов. Той отговори:
— Ваше Величество, моята длъжност ми налага да изложа живота си на опасност. Може би след няколко дни ще ви представя доказателства, че младият барон е нихилист.
— Тогава нека свърши живота си в Сибир! — извика гневно императорът.
Кардов измъкна една бележка и я сложи на масата пред царя.
— Ваше Величество, давате ли ми веднъж завинаги правото да арестувам барон Хуго? Вие знаете, че той може да бъде затворен само по царска заповед, защото е курландски барон.
Царят взе перото и сложи подписа си на книжката.
— Нека и братът отиде при сестра си — извика той. — Струва ми се, че някоя невидима ръка сваля тази звезда Пал от хоризонта, и то така изкусно и тайнствено, че тя постепенно ще се сблъска с величествената и бляскава комета на Романовците. Добре тогава, ще видим дали ще можете да унищожите, да превърнете в атоми тази звезда, щото тя да не заблести никога вече.
XI. САМОТНАТА КЪЩА НА СИБИРСКИЯ ПЪТ
Ето вече от няколко дни Бояновски живееше сред хора.
В малката къща, пред която той бе паднал в несвяст, живееха две жени, които не бяха тук по свое желание. Младото момиче се стори на Бояновски като ангел-хранител. То се казваше Наталия. Живееше с майка си в тази самотна къща.
Не всякога руското правителство изпращаше тези, които му изглеждаха съмнителни, в рудниците и сибирските тъмници. В повечето случаи то се задоволяваше да ги изпрати в тази тайнствена пустиня. Там полицията ги държеше винаги под око. Въпреки че можеха да си построят къщи, те не се чувствуваха сигурни, защото стражарите можеха по всяко време да влязат у тях. Нощем ги смъкваха от леглата им, претърсваха дрехите им, най-много опипваха жените и момичетата.
На тези изгнаници руското правителство не дава нито копейка, нито храна, с която да живеят. С работа те изкарваха само насъщния си хляб…
Повечето от заточениците умираха от лишения и глад. Изкарваха прехраната си, като обработваха земята, но често не успяваха да приберат плодовете на труда си; дохождат и ги отвеждат на 500 мили далече от къщичката им и така ги лишават от онова, за което се бяха трудили цяла година.
Няколко дни Бояновски бе между живота и смъртта, но здравият му организъм издържа и един ден, когато бабата, в чиято къща живееше, запали лампата, той отвори очи и погледна плахо наоколо.
