Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Все пак това е вярно — каза старата, като скочи от мястото си. — Тя е още дете и не умее да се преструва, господине! Но вие като възрастен, вие трябва да ми кажете дали това е въображение или е истина, че моят син, когото съм носила в утробата си, продаде майка си, както Юда Христа. Чуйте моята история.
За няколко минути старата жена впери поглед в пода, след което започна отначало полека, а после по-бързо да разправя историята си:
— Мъжът ми беше лекар в Петербург, когато се ожени за мене, бедната. Макар че бяхме сиромаси, роди ни се дете и го кръстихме Иван. То беше всичката ни надежда и мъжът ми много се трудеше. По това време в Петербург имаше много лекари и ние често живеехме в оскъдица и може би отдавна щяхме да пропаднем, ако мъжът ми нямаше един приятел, който ни спаси и ни помогна. Този човек се казваше Фридрих фон Пал. Той принадлежеше към най-добрите семейства в Курландия. Имаше голям имот в околностите на Рига. Никога не ни оставяше в нужда.
Един ден пристигна у нас и убеди мъжа ми да напусне Петербург и да се засели в едно негово село, където щял да има добра работа. До неговия замък имало една вила, той щял да ни я даде без наем. Радваше се, че ще бъдем близо до него.
След един месец се преселихме в селото и наистина ни тръгна много добре. Мъжът ми имаше добра работа и скоро стана известен. За нещастие един ден се разболя жената на графа и моят мъж трябваше да я лекува. Въпреки големите му старания, тя почина.
Оттогава баронът се грижеше повече за нас и за децата си един син и една дъщеря, те идваха всеки ден у дома и ние ходехме у тях и така изминаха доста години на веселие и щастие, докато ни сполетя нещастието.
Мъжът ми падна от коня си й умря. Тогава Фридрих фон Пал се показа истински приятел. За мене беше добър съветник, а за децата истински баща. Но за съжаление трябваше да доживея да видя как получи лоша награда за добрите си дела.
Иван, моят син, който бързо израсна, се спречка с барон Фон Пал. Говореха си по политически въпроси, но не се разбираха.
Аз бях много щастлива, когато Иван напусна селото и постъпи в университета.
Тъй като имотът, който ми остави покойният ми мъж, не даваше достатъчно доходи, за да задоволя нуждите на Иван като студент, то баронът ни помагаше, без да казва на Иван.
Три години Иван не се върна от Петербург, чухме, че бил прилежен в учението и в някои петербургски вестници писали, че Иван получил някаква награда за научна работа. Никой се не радваше толкова на това, колкото Фридрих фон Пал, който като чуеше за неговата прилежност, пожелаваше в големия град да се измени и характерът му. Най-после дойде писмо, в което синът ми пишеше, че във ваканцията ще дойде да види майка си и сестра си.
Ние с Наталия много се зарадвахме и един ден преди пристигането му украсихме цялата градина с цветя в чест на посрещането му. Тогава именно ни завари барон Фридрих фон Пал, който дойде разтревожен и тъжен и ме помоли да поговорим насаме.
Когато останахме сами, той отвори една книжка и каза с развълнуван глас:
— Госпожо, по-добре позволете да ви нарека приятелко, ще ви помоля за една услуга. Недоволни от работите на правителството, курландските богаташи имахме събрание и протестирахме против начина му на действие. Тези книжа са много важни. Това са плановете на тайното ни събрание. Досега ги пазих у мене. Научих се, че полицията знае за тайното ни събрание и тия дни щяла да ни претърсва. Заповядано било на тези нещастници да ни уловят. Не можем да изгорим книжата, защото са много важни, затова трябва да ги скрием на такова място, че никой шпионин да не може да ги намери. Не бихте ли ги скрили у вас, скъпа приятелко, докато мине опасността?
Вместо да му отговоря, аз стиснах ръцете на приятеля си и заключих писмата в писалището.
Баронът ми благодари и като си тръгваше, ме попита:
— Венците, които сте окачили, са навярно за вашия Иван? И аз искрено се радвам. Вярвам, че петербургският живот го е изменил и поукротил.
На следния ден Иван си дойде. Притиснах го до гърдите си, изпълнена с майчинска обич, и го гледах с гордост.
Той бе станал голям и сериозен. Смелостта и бързината не приличаха на годините му. Приказваше малко, но това, което казваше, бе разумно и енергично, като че говореше възрастен човек. Държеше се като интелигентен човек, бе общителен и Фридрих разбра, че онази прежна упоритост бе изчезнала.
Иван прекара доста седмици в нашето село и за голямо мое учудване, не странеше вече от хората. Обиколи всички села наоколо; интересуваше се от курландските богаташи. Когато оставаше у дома, пишеше дълги писма до разни лица в Петербург.
Един ден се случи нещо ужасно; няколко полицейски офицери влязоха в къщата ми. Единият от тях, без да каже думица, заповяда да разбият писалището.