Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
И въпреки туй щях да я приема не без някои възражения, които обаче разбрах, че ще е по-добре да премълча, ако не искам да вляза в невиждана досега разпра с баща ми. Така например, видеше ми се доста неясно твърдението, че спасението на душата се заслужава единствено чрез опрощение, а не чрез дела, което ми се струваше доста наивно, и в това отношение религията на майка ми ме удовлетворяваше значително повече. Освен това привързан бях и към чистилището според мен място твърде пригодно за покаяние, където на драго сърце бих се поспрял, за да се пречистя от греховете си и най-вече от задявките ми с Малката Еликс.
А още по-силно бях привързан към дева Мария, която в съзнанието си отъждествявах с Барберин и топлата й гръд, с нейното благо лице и ласкавите й ръце. В тази нова религия човек биваше обречен — ако смея тъй да изразя детското си разбиране — да обича само мъже. И онова, което мислех тогава, продължавам да го мисля донейде и днес. Наистина, щом никой Създател — макар и да отричаме иконите и идолите — не може да избегне подобието човешко, не е ли жалко, че нищичко от жената не е обожествено, дори и майчинството?
Баща ми бе накарал братята ми да се закълнат, че ще запазят в тайна решението на побратимството дотогава, докато и аз не приема протестантството, тъй че през цялата седмица на моето просвещение нито майка ми, нито братята Сиорак, нито който и да било от прислугата дори и не подозираше, че Мепеш много скоро ще премине в лагера на Реформацията, при това ведно с тях. Баща ми очевидно си беше запазил Изабел дьо Сиорак за десерт, тъй като нейде по заздрачаване в неделя, 22 декември, той я отпрати заедно с Франшу в стаята й със заръката повече да не излиза. Тази вечер той беше решил да се възползува от присъствието в замъка на Йона, Като и Кабюс, за да захване подир вечеря поголовното обръщане на людете ни в протестантската вяра.
По заповед на Жан дьо Сиорак Малигувица запали двата петсвещника (не ги бяхме използували от онази вечер, когато Совтер ни бе разказал за превземането на Кале от англичаните през 1374-а), като с това искаше да подчертае значимостта на момента, а може би и да символизира просветлението, което побратимството щеше да донесе на слугите си. Начело на масата, която жените бяха разчистили от остатъците от вечерята, седяха барон Дьо Сиорак, господин Дьо Совтер и пастор Дюроа, чиято снежнобяла коса бе осветена от играещите в огнището зад гърба му високи пламъци така, сякаш увенчаваха със сияен ореол патриаршеската му глава.
От двете страни на масата се бяха настанили всичките ни люде — изключение правеше Франшу, чиито задължения към господарката й я задържаха на горния етаж, — насядали обаче не кой както свари, а по старшинство и в строго определен ред, сиреч — от горния й край (там, където се бяха разположили пасторът и побратимите) до долния, където седяха жените, значимостта на сътрапезниците се следваше в низходящ порядък: първи бяха синовете, след тях идеше Катрин, тогава шестгодишна, сетне братята Сиорак (понеже ни бяха рода), после Кабюс и жена му (като собственици на Брьой), двамината ни войници (поради отдавнашната им служба при нас), Йона и Фожане (като сравнително отскоро наети работници те идеха след тях), а подире им Барберин, Малигувица, Франшу (когато беше тук, разбира се), Малката Еликс на ръце с Анет, бебето на нашата дойка, и накрая Гавашет, която беше на годинките на сестра ми, но толкова мургава и чернокоса, колкото Катрин бе руса и бяла.
Людете ни безспорно донейде се догаждаха за онова, което предстоеше, преди всичко, защото убежденията на побратимството им бяха добре известни, макар че било от предпазливост, било от преданост към тях никой никога не бе отварял дума за това извън стените на Мепеш, а сетне и защото отлично знаеха кой е Раймон Дюроа, тъй като брожението, последвало хугенотското погребение на Делпейра в общинското гробище на Сарлат, го бе направило известен в цялата околност. Те обаче дори и не подозираха какво обещание щяха да изискат от тях, може би защото в простодушието си вярваха, че слуги-католици могат да останат на служба при господар-хугенот.
Баща ми обаче бързо разсея заблудата им. Ту седнал, ту прав подир миг, било кръстосвайки нашир и надлъж залата, било застанал насред нея с ръце на кръста, или пък скръстил ги на гърдите, той говори с присъщия нему плам и неспокойствие — несвързано донейде, вярно, толкова се бе въодушевил, — но в крайна сметка смисълът на словото му бе пределно ясен. Господин Дьо Совтер, барон Дьо Сиорак и тримата му синове, Франсоа, Пиер и Самсон дьо Сиорак, възнамеряваха открито да заявят принадлежността си към калвинизма и се надяваха, че техните роднини (ще рече, братята Сиорак), приятелите им (това се отнасяше до Кабюс и Като) и слугите им ще ги последват в поетия път. Преди всичко, защото това бе пътят на истината за бога, изопачена от папистите, но възвърнала първичната си чистота благодарение на реформистите, а сетне и защото в тез размирни времена побратимството трудно би могло дълго време да се доверява някому, който не изповядва неговата вяра, от страх да не би един ден по внушение на изповедника си оня да измени на Мепеш в полза на враговете му.