Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Тъй и сторихме, като освен това се и преоблякохме, докато Барберин не преставаше да се тюхка, че дори и след толкова миене пак намирисваме „на коза, на вълк, че и на по-лошо“. Тъкмо навличахме коравите, ухаещи на лавандула ризи, когато се появи Малигувица и заподсмърча току в лицата ни.
— Ах, клетите ми те! — завайка се тя. — Ам’че вий просто смърдите на сяра! (Тук тя прекръсти главите и на двама ни.) Тъй си и знаех! Оназ вълчица ще да е магьосница някоя, дето е приела облик животински, за да прелъсти нашия каменар и да го отведе право в пъклото.
— Ти да мълчиш, Малигувице! — сопна й се Барберин. — Капитаните никак не обичат да се говорят такива неща, особено на нашите млади господари. (При все това очевидно беше, че думите на готвачката са й направили впечатление.)
— Я ми кажете, гос’ин Пиер — обърна се към мен Малигувица с многозначителен вид, — обича ли Йона вълчицата?
— Охо, и още как! — отвърнах. — Стигнал е дори дотам, че иска бог да му я превърне в жена, та да се ожени за нея!
— Уви! — възкликна Малигувица и пихтиестото й безформено тяло цяло се разтресе от състрадание. — Тъй си и мислех! Подлъгаха го нашия каменар, измамиха го и омотаха го в мрежите си седемдесетте и седем демона на преизподнята! Знайте, гос’ин Пиер — продължи тя наставнически, — че не господ бог, ами Лукавия превръща вълчиците в жени. А стигне ли се веднъж дотам, хич и дума не може да става за венчавка в църква, а само за блудство срамно и потайно в пещерата пред очите на една коза. Уви, горкият Йона! Нямаше в Сарладе по-хубавец от него! Тъй снажен, тъй силен, че и толкоз космат! Ама вярно думат: сластолюбие и блудство право в пъклото водят!
— Ти комай трябва най-добре да го знаеш! — прекъсна я Барберин, на която тази тирада никак не се поправи. — Нали си съгрешила четиринайсет пъти в плевнята с главатаря на румите!
— Петнайсет — поправи я Малигувица и се прекръсти. — Само че не съгреших, а бях насилена, както знаеш! Е, поне първия път, а сетне се оставих в ръцете божи.
Побратимите ни чакаха в библиотеката заедно с някакъв старец, цял облечен в черно, който с бялата си брада, с бледото си лице и със своята могъща, застинала във величав покой снага ни заприлича на Мойсей от нашата библия. По-късно узнах, че се именува Раймон Дюроа и е глава на сарлатските реформисти, макар и още непризнат от закона. Раймон Дюроа и Совтер, облечен също в черно, седяха с вид тържествен и строг, докато баща ми (той пък беше пременен в зелено — цветът на майка ми) току сновеше из библиотеката, спираше се до прозореца, но само миг след това се врътваше на пети, заставаше зад креслото на Совтер и сграбчваше облегалката му с две ръце, след което пак се връщаше при прозореца. Лицето му бе не толкова сериозно, колкото напрегнато, и очевидно не го свърташе на едно място, та непрестанно кръстосваше насам-натам с обичайната си гъвкава стъпка, изопнал снага и правейки резки, но изящни жестове, като от време на време заемаше любимата си поза с ръце на кръста, излъчваше мощна гръд, вирваше брадичка и нетърпеливо въртеше глава.
— Аха, ей ги и моите хубостници! — възкликна той, когато ни видя да влизаме и лицето му цяло светна, но потисна желанието си да ни грабне в ръце и да ни разцелува. — Е, видяхте ли вълчицата? Хубава ли е? Доволни ли сте?
— Доволни сме — отвърнах аз уклончиво, все още впечатлен от приказките на Малигувица.
— Добре тогава — рече баща ми, който от деня на прословутата ми свада с Франсоа много държеше между синовете му да цари съгласие, — поздравете големия си брат и сядайте!
Пристъпих напред и едва тогава забелязах Франсоа, когото до този момент облегалката на стола му бе крила от нас, седнал срещу побратимите и Раймон Дюроа със скръстени на гърдите ръце и толкова сериозен, че ще речеш — самата добродетел. Поклоних му се, а той се приведе напред и ми направи честта да ме разцелува по бузите, след което целуна и Самсон.
— Синове мои — подхвана баща ми с известна тържественост, очевидно спомнил си за какво сме се събрали тук, — повикахме ви, за да ви съобщим една важна новина, а също и за да ви уведомим за едно много сериозно решение, което взехме двамата е господин Дьо Совтер. — Тук той направи кратка пауза, сетне продължи: — Ето и новината: на 5 декември от гнойно възпаление на ухото почина Франсоа II. Той властва едва година и половина и се спомина шестнайсетгодишен.
Баща ми замълча и погледна пастор Дюроа така, сякаш очакваше намесата му, и тогава оня, все тъй с ръце върху подлакътниците на креслото, вдигна към нас бледото си, обрамчено от дългата бяла брада лице и без дори да помръдне, произнесе с плътен глас: