Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
— Че защо ще го прави? — удиви се Йона. — Та нали козата и ней й дава мляко, както и на мен?
— Добре де, но знае ли вълчицата, че точно тя й го дава?
— А как иначе!? Не мислете, че животните са чак толкоз глупави. Няма ден да не доя козата, а вълчицата да не лежи до мен със зинала уста и провесен език в очакване на пълна паничка топло, току-що издоено мляко. Знае го, не ще и дума, и още как го знае!
— Да, ама вълците обичат месо — намесих се аз.
— Тъй е, та затова й заделям и предостатъчно от дивеча, дето го бия.
Без дори да помръдне от мястото си, каменарят протегна дългата си мускулеста ръка, придърпа една добре натъпкана торба и загреба в нея три шепи кестени, от които, имайки човек предвид размерите на лапите му, отпреде му израсна внушителна купчина. Сетне стъкми встрани от мятащия буйни пламъци огън малка жарница от гореща пепел и зарови кестените в нея. Скоро съблазнителен аромат изпълни пещерата, напомняйки ми за чудните вечерни раздумки край огнището в Мепеш, на каквито се събирахме, щом стегнеха зимните студове.
— Йона — не мирясваше Самсон, — разправят, че един ден козата ти щяла да се превърне в жена и ти ще се ожениш за нея.
— Кой го разправя?
— Кабюс.
— Дай боже да стане! — рече Йона без намек дори за усмивка. — Голяма ми е нуждата от стопанка. Опре ли обаче работата дотам, бих предпочел в жена да се превърне не козата, ами вълчицата.
— Че защо?
— Защото козата ми дава мляко и сирене, а за туй жената не я бива. Пък и освен това — добави той, без да откъсва очи от огнището и с толкова сериозен тон, сякаш вярваше щото превъплъщението бе не само възможно, но и неизбежно — моята вълчица е красавица. Много жени биха се гордели да имат нейните искрящи очи и гъст косъм.
Нарекъл това, той зарови ръчище в козината на вълчицата и я погали, а тя врътна муцуна към него, въздъхна и го погледна с толкова обич, че, бога ми, наистина помислих, дето чудото щеше да стане още тук, пред очите ми, дордето сам се тъпчех с печени кестени.
— Йона, а ти как опитоми вълчицата? — полюбопитства Самсон.
— С търпение и благост. Намерих я в една лисича дупка, която тя беше поразширила, с трескави очи и толкова измършавяла, че ребрата й се брояха. Беше си счупила лапа и навярно й се бе наложило да се крие там, за да се изплъзне на глутницата си, която, както знаете, довършва и изяжда ранените животни. Отначало й занесох мляко, после малко месо, а когато най-сетне успя да изпълзи от дупката, овързах й муцуната с една конопена връв и й наместих лапата.
— Ще рече, и правач си бил, а, Йона? — попитах аз и го погледнах с уважение.
— Има нещо такова. Да намествам и оправям счупено ме научи прачичо ми, който минаваше в селото си за малко нещо магьосник, но магиите му бяха за добро, а не за зло, та заради туй дори и кюрето го тачеше. Ех, що не беше прачичо жив! — въздъхна той, без да се доизрече, и хвърли замечтан поглед на вълчицата си.
А след това двамата със Самсон заспахме върху приготвената от Йона постеля от кестенова шума, тъй уютно сгушени под струпаните отгоре ни три овчи кожи, че призори, след като огънят отдавна бе угаснал, събудих се с премръзнало лице, но с топло тяло. В първия момент се удивих, че не съм в мепешката кула и тъкмо се канех отново да задрямам, когато зърнах нечии големи свирепи очи да ме гледат втренчено. Косата ми настръхна. Беше вълчицата.
— Йона! — писнах.
— Какво има? — отзова се тозчас каменарят, появявайки се главозамайващо високо над мен.
— Вълчицата ти ме гледа!
— Че то и кучето гледа епископа — успокои ме Йона. — Вий поспете, гос’ин Пиер! Раничко е още за закуска, пък и огъня не съм напалил.
Заспах отново и сънувах, че в пещерата влиза старец със страховити черни очища. Беше висок, по-висок дори от Йона, над когото се склони и занарежда невнятни слова, като в същото време правеше над главата му тайнствени знаци. Тогава лицето на каменаря се издължи в муцуна, а исполинското му туловище прие формата на вълче тяло. Той стана, прозина се, излагайки на показ огромни, ослепителнобели и остри зъби, сетне клекна досам вълчицата, изтрака с челюсти и също се вторачи в мен, без да мога да разбера дали погледът му беше злобен, или доброжелателен.
Едва-що се бяхме прибрали в Мепеш и очакващата ни с четири очи Барберин връхлетя отгоре ни, сподирена по петите от Малката Еликс с момчурляка на ръце, която ми правеше изразителни муцунки иззад гърба на майка си.
— Иисусе благи, ей ви и вас най-сетне! Гос’ин баронът ви чака в библиотеката заедно с гос’ин Дьо Совтер, за да ви съобщи нещо много важно! И дума да не става обаче да му се явите такива! Та вий воните! Вървете да се поизплакнете, че и се срешете!