Ужас [bg]

Когато стигнахме при тях, те бяха отнесли застреляния ескимос, жената и част от месото на бялата мечка обратно в лагера — оставяйки кървави следи върху леда, по които ние се водехме пред последните стотина ярда — и доктор Гудсър се опитваше да спаси живота на стареца.

— Защо? — попита сър Джон.

Бест не знаеше какво да отговори. Останалите запазиха мълчание.

— Много добре — каза най-после сър Джон. — Колко време след срещата ви с втори помощник Девьо и останалите в лагера беше нападнат лейтенант Гор?

— Не повече от трийсетина минути, сър Джон. Може би дори по-малко.

— И какво предизвика нападението?

— Да го е предизвикало? — повтори Бест. Погледът му изглеждаше разсеян. — Имате предвид като стрелбата по белите мечки?

— Имам предвид точните обстоятелства, при които се осъществи нападението, моряк Бест — каза сър Джон.

Бест разтърка челото си и отвори уста, но минаха няколко продължителни секунди, преди да заговори.

— Нищо не го предизвика, сър. Аз разговарях с Томи Хартнъл, който лежеше в палатката с бинтована глава, но беше буден, и той не помнеше нищо от момента, в който беше започнала първата гръмотевична буря. Господин Девьо наглеждаше Морфин и Фериър, които се опитваха да запалят двата спиртника, за да можем да затоплим малко от онова мечо месо, а доктор Гудсър беше съблякъл парката на стария ескимос и оглеждаше гадната дупка на гърдите му. Жената стоеше наблизо и гледаше, но точно тогава аз не я виждах къде е, защото мъглата внезапно се сгъсти. Редник Пилкингтън стоеше на пост с мускета, а лейтенант Гор внезапно извика: „Тихо, всички! Тихо!“, и ние се умълчахме и прекратихме заниманията си. Чуваше се единствено съскането на двата спиртника и бълбукането на леда, който разтапяхме в големите котли — мисля, че се канехме да направим някакво мечешко задушено, — и тогава лейтенант Гор извади пистолета си, зареди го, запъна петлето и се отдалечи на няколко крачки от палатката, и…