Ужас [bg]

Бест примигна.

— Не, сър. Разбира се, че не, сър. Аз съм само на двайсет и пет, милорд.

— Аз бях при Трафалгар, моряк Бест — рече сухо сър Джон. — Като офицер за свръзка на КНВ „Белерофон“, където трийсет и трима от четирийсетимата офицери бяха убити в една-единствена битка. Моля ви, въздържайте се до края на доклада си да употребявате подобни метафори или сравнения.

— Слушам, с-сър — отвърна, заеквайки, Бест, който трепереше вече не само от изтощение и мъка, а и от страх да не направи друга подобна грешка. — Извинявам се, сър Джон. Не исках… искам да кажа… не трябваше… това е…

— Продължете разказа си, моряк — рече сър Джон. — Но преминете направо към последните часове на лейтенант Гор.

— Да, сър. Ами… Нямаше да успея да изкатеря айсберговата бариера без помощта на лейтенант Гор — Бог да го благослови, — но накрая успяхме да я преминем и се озовахме върху самия лед. Оставаха ни само около една-две мили до лагера, където ни чакаха господин Девьо и останалите, но се изгубихме.

— Как е възможно да се изгубите — попита командир Фицджеймс, — щом сте се следвали оставените от шейната следи?

— Не знам, сър — отвърна Бест с потиснат от умората и мъката глас. — Имаше мъгла. Много гъста мъгла. Не виждахме по-далеч от десет фута във всяка посока. Слънчевата светлина караше всичко да блести и да изглежда абсолютно равно. Мисля, че три или четири пъти се прехвърляхме през един и същ торо, и след всеки път все повече губехме ориентация. А по-нататък в заледеното море имаше широки участъци, където вятърът беше отвял снега и шейната не беше оставила следи. Но истината е, сър, че според мен и двамата, лейтенант Гор и аз, спяхме вървешком и просто изгубихме следите, без да се усетим.

— Много добре — каза сър Джон. — Продължавайте.

— Тогава чухме изстрелите… — започна Бест.

— Изстрели ли? — прекъсна го командир Фицджеймс.

— Да, сър. Стреляха едновременно пушка и мускет. В онази мъгла, а и след като звукът се отразяваше в айсбергите и торосите наоколо, имахме чувството, че изстрелите се разнасят от всички посоки едновременно, но бяха близо. Започнахме да викаме в мъглата и скоро чухме гласа на господин Девьо, който ни извика в отговор и трийсет минути по-късно — толкова време беше нужно на мъглата, за да се разсее поне малко — ние успяхме да се доберем до лагера. През трийсет и шестте часа, докато ни нямаше, момчетата бяха успели да закърпят палатката — поне донякъде — и я бяха разпънали край шейната.

— Да не би да са стреляли, за да ви упътят? — попита Крозиър.

— Не, сър — отвърна Бест. — Бяха стреляли по мечките. И по стария ескимос.

— Обяснете — настоя сър Джон.

Чарлс Бест облиза напуканите си, разранени устни.

— Господин Девьо може да ви обясни по-добре от мен, господа, но в общи линии те се върнали при лагера в морето предишния ден и открили, че всичките консерви с храна са пръснати навсякъде, изтърбушени и развалени — най-вероятно от мечките, предположили те, — затова господин Девьо и доктор Гудсър решили да застрелят няколко от белите мечки, които душели около лагера. Застреляли една самка и двете й мечета малко преди да стигнем до тях и започнали да чистят месото. Но тогава чули някакви шумове наоколо — онова кашляне и дишане в мъглата, за което ви разказах, господа — и предполагам, че точно в този момент двамата ескимоси — старецът и жената — се появили върху тороса в мъглата, облечени в белите си кожи, и редник Пилкингтън стрелял по тях с мускета си, а Боби Фериър стрелял с пушката. Фериър не успял да улучи никого, но Пилкингтън свалил мъжа с един куршум в гърдите.