Ужас [bg]

Истинските хора се развикаха радостно, когато горящите мачти рухнаха.

Всички бяха принудени да отстъпят стотина ярда назад. „Ужас“ прогаряше в леда собствения си гроб и скоро след рухването на огнените мачти с такелажа им горящият кораб пое със съскане и бълбукане към морските дълбини.

Ревът на пламъците разбуди децата и въздухът така се нагря, че всички — Безмълвната, намръщеният Асияюк, едрогърдестата Науйя, ловците, доволно ухиленият Инупиюк, дори Талириктуг — свалиха парките си и ги струпаха върху каматика.

Когато представлението приключи и корабът потъна, а слънцето се спусна към южния хоризонт и дългите им сенки се протегнаха върху сивкавия лед, те продължаваха да стоят там, да се наслаждават на издигащата се над водата пара и да се радват на горящите отломки, разпръснати по леда.

След това групата най-после потегли обратно към големия остров и лежащите зад него по-малки острови, възнамерявайки да достигне до голямата суша, преди да се приготвят за лагеруване през нощта. Дневната светлина, която остана почти до полунощ, подпомагаше похода им. Всички искаха да се махнат от леда и да се отдалечат от мястото на гибелта на кораба, преди да настъпят няколкото часа полумрак, последвани от пълната тъмнина. Дори кучетата спряха да лаят и да ръмжат и като че ли затеглиха по-силно шейната, когато преминаха през последния по-малък остров по пътя си към голямата земя. Асияюк спеше и хъркаше под завивките в шейната, но двете бебета бяха будни и готови за игра.

Талириктуг взе в лявата си ръка извиващата се като червей Канеюк, а с дясната прегърна Силна-Безмълвната през раменете. Гарван, който все още беше в прегръдките на майка си, раздразнено се опитваше да разтвори ръцете й и да я накара да го остави на леда, за да повърви сам.