Ужас [bg]

— След това поехте назад? — попита капитан Крозиър.

— Не, сър — отвърна Бест. — Признавам, че бях изтощен. Лейтенант Гор — също. Вървенето цял ден беше ужасно трудно, дори застругите там са толкова твърди, че с усилие си проправяхме път през тях, но тъй като непрекъснато беше мъгливо, успявахме да зърнем брега пред нас само от време на време, когато мъглата се вдигаше, и макар че когато завършихме пирамидата и оставихме съобщението, вече беше станало следобед, лейтенант Гор реши да продължим още шест или седем мили на юг покрай брега. Понякога можехме да виждаме, но през повечето време не можехме. Ала ние чувахме.

— Какво чувахте, човече? — попита Франклин.

— Нещо се движеше след нас, сър Джон. Нещо голямо. Което дишаше. Понякога пуфтеше… нали се сещате, господа, както правят белите мечки все едно кашлят?

— Уверихте ли се, че е мечка? — попита Фицджеймс. — Казахте, че вие сте били най-високите там. Ако ви е следвала мечка, сигурно сте успели да я видите при вдигането на мъглата?

— Да, сър — каза Бест и сбърчи вежди така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Искам да кажа — не, сър. Не можахме да се уверим, че е мечка, сър. При нормални условия бихме могли да го направим. Щяхме да го направим. Но не можехме и не го направихме. Понякога го чувахме да кашля точно зад гърбовете ни — на петнайсетина фута назад в мъглата — и аз вдигах пушката, а лейтенант Гор вадеше пистолета си и чакахме, затаили дъх, но когато мъглата се вдигнеше и можехме да виждаме на стотина фута напред, там нямаше нищо.

— Сигурно е било някакъв слухов феномен — каза сър Джон.

— Да, сър — съгласи се Бест, ала тонът на гласа му подсказваше, че не е разбрал коментара на сър Джон.

— Крайбрежният лед издава шумове — каза Франклин. — Може и да е бил вятърът.

— О, да, сър, сър Джон — рече Бест. — Само че там нямаше вятър. Но ледът… възможно е да е бил той, милорд. Винаги е възможно да е бил той. — Ала тонът му подсказваше, че се съмнява в това.

Сър Джон се разкърши, сякаш нещо го сърбеше, и каза:

— В началото казахте, че лейтенант Гор е умрял… е бил убит… след като сте се върнали при останалите мъже на леда. Моля, продължете разказа си оттам.

— Да, сър. Ами сигурно беше вече почти полунощ, когато достигнахме най-южната точка от нашия маршрут. Слънцето се беше скрило, но небето сияеше с една златиста светлина… нали се сещате как обикновено се получава около полунощ тук, сър Джон. За кратко мъглата се беше разсеяла дотолкова, че когато се изкачихме на един скалист хълм — не точно хълм, а по-скоро нещо като висок нос, който се издигаше на около петнайсет фута над останалата плоска, чакълеста земя около нас, — успяхме да видим, че бреговата линия се извива на юг към неясния хоризонт, над който изпъкваха проблясващи айсберги, скупчени покрай брега. Никаква вода. Плътен лед докъдето ни стига погледът. Затова се обърнахме и тръгнахме назад. Нямахме нито палатка, нито спални чували, само малко студено месо за дъвчене. В него си счупих един съвсем здрав зъб. И двамата бяхме много жадни, сър Джон. Нямахме спиртник, за да си стопим лед или сняг, а потеглихме само с малко вода в една бутилка, която лейтенант Гор държеше в пазвата си, под жилетката.