Кръвта на богомолката

— Виж сега, важно е да разбереш едно — каза Нивит. — Никой не е тръбил на висок глас, че нещо голямо има да се случва тъдява. Ясно?

Гавед кимна, досетил се накъде бие водомерката с това предисловие.

— И че не съм получавал разни покани за никакъв търг, дето може евентуално да е планиран за идните дни. И най-важното, никой не е давал да се разбере, че нещо адски скъпо, адски рядко и ценно — долу-горе толкоз голямо — ще бъде обявено за продан в скоро време недалече оттука, дето с тебе си седим в момента. Ако си си мислел, че съм чул нещо такова, Гавед, значи си в голяма грешка.

Осата се ухили напук на всичко.

— И въпреки това си чул нещо.

— Хората са предметът на нашия бизнес, Гавед — обясни водомеркородният. Междувременно новата му помощничка беше донесла десетина плочки и Нивит ги държеше на ветрило в дългите си ръце очевидно без да съзнава какво прави. — Винаги има разни странници, дето идват на езерото, да купуват, да продават, да се скрият, да издирят някого, знаеш как е.

— Знам — потвърди Гавед.

— Само дето през последните две десетници калибърът им расте главоломно, а това се забелязва и с просто око. Всякакви големи клечки от Империята и от другаде, всичките пристигат без много шум, кротуват и чакат нещо. И стана тъй, че преди няколко дни един търговски представител идва да ми чука на вратата с поръчка. Чувал ли си за някой си Лейар Белоуерн?

— Името Белоуерн ми е познато, да — потвърди Гавед.

— Влиятелна бръмбарска фамилия по върховете на Консорциума. Богати и с дебели връзки. Та този Лейар е един от по-големите синове, може би най-големият. Накрая сигурно баш той ще прибере всичко. Така че чий го дири в Джерез? Държал под око конкуренцията, така каза неговият човек и ми даде списък с имена и портретни скици. Да съм си отварял очите за тях. И що да видиш — всички са тук, до последния. Цели дванайсет имена и всяко с интересна история. Някои сме ги виждали и преди, но повечето се явяват за пръв път. Значи става нещо по̀ така. Нещо специално. Тъй че, стари ми приятелю, защо сега ти не поговориш малко, пък аз да помълча?

— С радост. — Гавед се отпусна доволно на хамачения стол-люлка, който момичето на Нивит беше вързало специално за него. Прекрасно усещане, помисли си той, почти като да се прибереш под родната стряха. Може би защото тук, по бреговете на езеро Лимния, една оса можеше да избяга за малко от правата и задълженията на своето родство. — Има една кутия, някакъв фокус-мокус от старото време. Моят клиент я иска.

— Той и целият останал свят. Богат е, така ли?

— Не особено.

Нивит изсумтя презрително.

— Тогава хич да не си прави труда. Онез дванайсетимата, дето се морих да ги откривам по име и скица, всеки от тях е толкоз богат, че може да изкупи Джерез с все езерото, или най-малкото имат разни ценни неща за размяна, което си е долу-горе същото. Ето, хвърли един поглед. — И като спести на Гавед необходимостта да го моли изрично и да се позовава на странното им приятелство, му даде една от плочите. Тя съдържаше списък с имена, които в по-голямата си част не му говореха нищо, но кратките описания на притежателите им даваха предостатъчно храна за размисъл.