Господството на Борн
- Автор: Ладлэм Роберт, ван Ластбадер Эрик
- Серия: Джейсън Борн #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Григорова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Господството на Борн». Краткое содержание книги:
Когато потъна в прегръдките на съня, образите изплуваха в него като призрак от гроба, но баща й не беше сред тях. С Кристофър се намираха в някакъв спортен комплекс. Бяха абсолютно сами. Луната огряваше огромния басейн. Погледна надолу и той й се усмихна и й помаха. Изведнъж установи, че се намира на върха на кулата за скокове.
„Хайде — подкани я той, — не ме чакай.“ Нямаше представа какво има предвид, но знаеше, че ще скочи. Пристъпи към края на трамплина и пръстите на краката й се свиха по ръба. Размърда колене, усети трептенето на дъската и насъбраното в нея напрежение и това й даде кураж.
Скочи и изви тялото си в красива дъга. Ръцете й бяха изпънати пред торса с долепени като за молитва длани. Водата скоростно се приближаваше. На лунната светлина повърхността й изглеждаше като огледало. Видя се как се приготвя да се вреже в нея, но точно преди да се гмурне, откри, че образът във водата е на някой друг. Кристофър.
В този момент се събуди. В просъницата пердетата, нашарени от сутрешната светлина, й заприличаха на дебела водна завеса. За момент й се стори, че се оттласква, за да изплува. После се опомни и изпита пълна увереност. С Кристофър толкова си приличаха, че чак я побиха тръпки.
Изправи се в леглото. Пулсът туптеше в ушите й.
— Боже мили — произнесе на глас. — Какво ме очаква?
Питър се събуди в линейката, която се носеше с вой по улиците на града. Лежеше превързан на носилката с ремъци и се чувстваше слаб като недоносено бебе.
— Къде съм? Какво се е случило?
Слабичкият гласец, който чу през натрапчивото пищене в ушите си, му беше непознат.
Над него се надвеси лицето на млад мъж с руса коса и открита усмивка.
— Не се тревожете — каза му блондинът. — В добри ръце сте.
Питър се опита да се изправи, но ремъците му пречеха да се помръдне. После споменът го връхлетя като локомотив, изскочил от мъглата. Спомни си как върви през подземния гараж, натиска копчето на устройството за предварително запалване и се чува трясък, сякаш настъпва краят на света. Устата му беше пресъхнала и лепнеше. От металната миризма, която долавяше в ноздрите си, му призляваше.
После се сети за Хендрикс. Трябваше да съобщи на шефа си за случилото се. И трябваше да открие кой го е нападнал и защо. Помръдна дясната си ръка, забравяйки, че е обездвижен.
— Ей — с мъка подвикна той. — Махнете коланите. Трябва да си взема телефона.
— Съжалявам, приятел, не може. — Блондинът пак му се усмихна. — Не мога да те развържа, докато сме в движение. Такива са правилата. Ако се нараниш и решиш да ме съдиш, жална ми майка.
— Тогава накарайте шофьора да спре.
— Пак не става. Всяка секунда е ценна.
Съзнанието му все повече се проясняваше, но още се усещаше изтощен, сякаш е тичал в маратонско бягане.
— Уверявам ви, че съм много по-добре.
Блондинът направи тъжна физиономия.
— Съжалявам, но няма как да прецениш. Още си в шок и не мислиш трезво.
— Хайде, кажете на шофьора да спре — надигна глава Питър. — Аз съм федерален агент и съм на пряко подчинение на министъра на отбраната.
Усмивката се изтри от лицето на блондина.
— Известно ни е, господин Маркс.
Сърцето на Питър лудо заблъска, докато се напъваше да се освободи.
— По дяволите, развържете ме!
Блондинът извади глок и го притисна до бузата му.
— Хайде сега, легнете си и се насладете на разходката. Имаме още да попътуваме.
Което означаваше, че не отиват в болницата. Лицето на младежа вече беше непроницаемо като стена. Дали това не бяха същите хора, които са заложили експлозиви в колата му?
— Съжалявам, че ви разочаровах.
Блондинът отдръпна глока от бузата му.
— Знам, че разчитахте да умра от взрива.
Мъжът любовно поглади пистолета си.
— Само не мога да си обясня как сте заобиколили охраната и сте обработили колата ми.
Блонди се усмихна сухо на някого извън полезрението на Питър.
— Кой ти е казал, че взривът е заложен в гаража?