Господството на Борн

И с тези думи Арон се обърна и излезе. Сорая го последва, грабвайки пътьом сакото на Амун и откъсвайки самия него от книгите в библиотеката.

Навън слънцето грееше, птичките пееха и скачаха от клон на клон.

— Искате ли да обядваме? — попита Арон. — Аз черпя.

— Не съм гладен. Предпочитам да отида в хотела — отвърна Амун.

— Е, аз пък съм гладна за двама — каза Сорая, като се стараеше да не среща мрачния му поглед.

— Чудесно — плесна с ръце Арон. — Знам едно място. Следвайте ме.

Сорая усети, че Амун никак не гори от желание да го последва, но докато не намереше стоянка с таксита, нямаше друг избор.

— Защо не ми каза какво си открил? — попита Сорая и тръгна редом с Арон.

— Нямаше време.

Това едва ли беше цялата истина, но тя си замълча. По-скоро не е искал да й каже, смятайки, че тя може да уведоми Амун.

Върнаха се при ситроена и седнаха — Сорая на предната седалка при Арон, а Амун отзад с багажа си. Преди французинът да потегли обаче, Амун се наведе и го докосна по рамото.

— Само момент.

Сорая веднага усети тревога с изострените си от конфликта между двамата сетива. Ако Амун се канеше да започне караница, трябваше да го възпре.

— Нека да тръгваме, Амун — предложи тя с колкото може по-спокоен глас. Случвало й се беше да го види, когато е ядосан, и нямаше желание да си навлича гнева му.

— Казах да почака — отвърна Амун с ледения тон, с който беше смразявал много от подчинените си.

Арон дръпна ръка от лоста за скоростите и се извърна. За негова чест не личеше да има нещо против да изчака.

— Справихте се много добре там, вътре. — Амун го погледна право в очите. — Поздравления за добрата техника.

— Благодаря — кимна Арон. Беше ясно, че не знае накъде отива разговорът. Същото се отнасяше за Сорая.

— Първо го ударихте по слабото място, а после го оставихте на съмненията и страховете му. Жалко, че нямаше как да поставите подслушвателно устройство в кабинета му. Иначе щяхме да разберем на кого се обажда в момента.

Арон изглеждаше леко неприятно изненадан от тази проява на ниска интелигентност.

— Тук не е Египет. Нямам право да подслушвам офисите или домовете на хората без съответното разрешение.

— Вие нямате. — Амун отвори ципа на чантата си и извади черна кутия с размерите на „Айпод“ от първо поколение и решетка на капака. — Но аз имам.

Той натисна някакво скрито лостче и от устройството се разнесе гласът на Донатиен Маршан, хванат по средата на изречението. Говореше по телефона, затова чуваха само неговите реплики.

— … един Господ знае… Не, не, от Ке д’Орсе не ме питат за първи път… Определено, но мога да ви кажа, че този път е различно… Не, не знам защо.

Последва дълго мълчание.

— Заради египтянина. За да дойде шефът на „Мухабарат“… Глупости. И на теб щеше да ти се изправи косата. Тоя тип е ужасен… Не знам какво искаш… Пробвай ти тогава. Нали не ти се е налагало да се изправиш очи в очи с тях… Наистина ли? Даже не съм ти споменал името й — Сорая Мур… Добре, ти може да я познаваш, но аз — не. Тя най-много ме притеснява… Защото си мълчи, но нищо не пропуска. Очите й са като рентген. За зла участ аз съм си имал вземане-даване с такива хора. И винаги накрая се забърква голяма каша. А в историята с Лоран най-малко това ни трябва… А, така ли? И кой е той?