Господството на Борн

На Маги — за Скара вече беше по-лесно да мисли за себе си като за Маги — й предстоеше да представи редовния си всекидневен отчет пред Бенджамин Ел-Ариан. Тя се излежаваше гола в леглото, покрита само с чаршаф, и съзерцаваше телефона за шифровани разговори, който използваше само когато се обаждаше на него. Бледата сутрешна светлина проникваше през рехавата тъкан на пердетата в спалнята й. В този час цареше абсолютна, почти осезаема тишина, сякаш единствено светлината помръдваше с леко припукване и проблясване, докато слънцето разпръскваше нощния мрак.

В главата й се блъскаха безброй мисли, някои от които бяха доста противоречиви. Ясно усещаше обаче, че не й се говори с Бенджамин. Той беше като ластик, който я дърпа към друг живот, избран от нея наистина, но не съвсем доброволно.

Странно как животът те принуждава да вземаш решения, помисли си тя. Човек само си въобразява, че има контрол над събитията в него. Животът беше хаос и всякакъв опит да го контролираш или дори само да го ограничиш водеше до сълзи и страдания.

Сълзите й стигаха за няколко живота. Последния път, когато беше видяла майка си на студената маса в моргата, се разплака с двете си сестри, но си обеща никога повече да не пролее и сълза. Беше спазила обещанието си до предната нощ. С какво Кристофър Хендрикс успя да пробие решението й? С часове лежа будна, докато все още усещаше трескавата възбуда от присъствието му, задавайки си този въпрос. Непрекъснато превърташе лентата в главата си и изследваше всеки жест или тон, сякаш бе гладен бездомник, ровещ в кофите за боклук.

Около четири часа най-после се отказа, сви се на кълбо, затвори очи и за да заспи, си представи, както често правеше, двете си сестри. Микаела беше мъртва, загинала в резултат на жаждата им за отмъщение, но Кая още беше жива и здрава, въпреки че по общо съгласие не бяха установявали контакт от години. Маги си представи как двете с нея са подпрели една в друга челата си, както правеха тризначките, докато бяха малки, особеното чувство на топлина, което минаваше през тях, и затворения кръг, който ги правеше по-различни, в който външният свят — омразният свят от детството им, Исландия, предателството на баща им — не съществуваше. Беше ги изоставил с майка им, за да убива и в крайна сметка да го убият в името на какво? На тайната организация, към която принадлежеше. Припомни си го как излиза през вратата на снега в яркия зимен ден в Стокхолм. И никога повече не се върна. И после нищо, докато не откриха, че мъжът, когото е трябвало да ликвидира, Александър Конклин, го е убил. По гърба й се спусна някакъв хлад — чувство, което нямаше как да сподели със сестрите си. Затвори очи и зад клепачите й се появи неприветливият Стокхолм и образът на баща й, който се отдалечаваше от нея и всъщност от тях всичките. Искаше да го сънува, затова си мислеше за него, докато се унасяше.