Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Болката е безкрайна и ужасна. Шипове и копия от агония пронизват стъпалата им при всяка стъпка. Изтормозени, измъчени, Стоящите Баба никога не застават на едно място. Постоянно пристъпват от крак на крак в лек, олюляващ се танц, който хипнотизира всеки, който го е видял, също както ръцете на свирача, изплитащ на флейтата си звуци за своите кобри.
Някои Баба полагат клетвата на шестнайсет-седемнайсетгодишна възраст, почувствали призвание, подобно на онова, което в другите култури подтиква някои да стават свещеници, равини, имами. Мнозина много по-възрастни мъже бяха отхвърлили света, за да се подготвят за смъртта и за следващото ниво на прераждане. Немалко от Стоящите Баба са бизнесмени, в предишното си трудово битие отдадени на безмилостно преследване на удоволствия, власт и печалба. Те бяха светци, преминали през много други призвания и за наказание жертвали много неща, преди да дадат окончателната клетва на Стоящ Баба. Имаше и престъпници — крадци, убийци, едри мафиоти и дори бивши военачалници, търсещи изкупление и дори опрощение в безкрайната агония на клетвата.
Салонът всъщност представляваше коридор между две тухлени сгради зад храма. Напълно скрити, в двора на светилището се намираха тайните градини, аркади и спални, достъпни само за положилите и спазващите клетвата. Покривът на салона беше железен, а подът — застлан с плоски каменни плочи. Стоящите Баба влизаха през една врата в дъното на коридора, а всички останали — през желязната врата откъм улицата.
Клиентите, мъже от всички краища на страната и всички слоеве на обществото, стояха покрай стените на коридора. Стояха, разбира се — в присъствие на Стоящите Баба никой никога не сядаше. Над една открита канавка близо до входа имаше чешма, от която гостите пиеха вода и в която плюеха. Баба обикаляха от човек на човек и от група на група, приготвяха хашиша в глинени лули за клиентите и пушеха с тях.
Лицата им бяха озарени от терзанията. Рано или късно в мъките на безкрайно нарастващата болка всеки от тях изпадаше в сияйно, съвършено блаженство. Светлина, родена от агонията, струеше от очите им. Не познавам по-голямо човешко сияние от сиянието на измъчените им усмивки.
Освен това баба до един бяха божествено, величествено напушени. Пушеха единствено Кашмири — най-добрият хашиш в света, отгледан и произведен в подножието на Хималаите в Кашмир. Пушеха го по цял ден и по цяла нощ, цял живот.
Стоях до задната стена на тесния коридор заедно с Карла и Прабакер. Зад нас беше запечатаната врата, през която влязоха Стоящите Баба, пред нас две редици мъже, строили се покрай стените до желязната врата в края на коридора откъм улицата. Някои бяха с костюми, други — с дизайнерски джинси. Работници с избелели лунги стояха до мъже в традиционно облекло от различни райони на Индия. Имаше млади и стари, бедни и богати. Ние с Карла, бледокожите чужденци, застанали с гръб към стената, често привличахме погледите им. Личеше си, че някои от тях бяха шокирани да видят жена тук. Въпреки откритото им любопитство, никой не дойде при нас и не ни обърна специално внимание — през повечето време то бе насочено към Стоящите Баба и хашиша. Тихото жужене на разговорите се смесваше с музиката и молитвените песнопения, които се чуваха от някаква друга част на комплекса.
— Как ти се струва?
— Невероятно е! — отвърна тя с очи, грейнали в меката светлина на засенчените с абажури лампи. Беше въодушевена и може би малко изнервена. Хашишът бе отпуснал мускулите на лицето и раменете й, но в очите на кротката й усмивка дебнеха тигри. — Невероятно. Ужасно и свещено едновременно. Не мога да реша кое точно е свещеното и кое — ужасното. Ужасно — не е точно това думата, но е нещо такова.
— Разбирам те — съгласих се аз, развълнуван, че съм успял да я впечатля. Тя живееше в този град от пет години и беше чувала много за Баба, но идваше тук с мен за първи път. Тонът ми намекваше, че познавам добре мястото, но не бих могъл да си припиша заслугата. Без Прабакер, който почука на вратата за нас и я отвори със златната си усмивка, нямаше да ни пуснат.
Един от Стоящите Баба се приближи бавно заедно с помощника си, понесъл сребърен поднос с лули, хашиш и всякакви неща, свързани с пушенето. Други монаси се люлееха и клатеха из целия коридор, пушеха и редяха молитви. Баба, който дойде при нас, беше висок и жилав, но краката му бяха толкова подути, че ужасните въжета на набъбналите вени пулсираха на повърхността. Лицето му беше мършаво. Костите на черепа му стърчаха около слепоочията. Скулите му, величествени, се извисяваха над дълбоки долини, спускащи се към сурова, гладна челюст. Очите под пещерите на очните дъги бяха огромни и в тях имаше такава лудост, копнеж и обич, че той внушаваше едновременно страх и неизмерима жалост.