Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Но не беше възможно да се върна в Сундер. Не и тогава. В града човек може да върви по пътя си, стиснал сърцето и душата си в юмрук; но за да живее на село, трябва да ги разкрие пред собствените си очи. Аз ежечасно носех с мен престъплението и наказанието. Същата тази съдба, която ми помогна да избягам от затвора, бе стиснала бъдещето ми в ноктестите си лапи. Рано или късно, ако се вглеждаха достатъчно дълго и упорито, хората щяха да видят ноктите й в очите ми. Рано или късно те щяха да ме разкрият. Аз се представях като свободен, мирен човек и за кратко бях познал истинското щастие в това село, ала душата ми не беше чиста. Как бих могъл да предотвратя повторното си залавяне? И какво не бих направил за това? Бих ли убил, за да се спася от затвора?
Знаех отговорите на тези въпроси, знаех и че присъствието ми в Сундер омърсява селото. Знаех, че ги мамя винаги, когато ми се усмихнат. Животът на беглеца омърсява с лъжа ехото на всеки смях и е малка кражба при всяка проява на любов.
На вратата се почука. Извиках, че е отворена. Влезе Ананд и ми съобщи с неприязън, че Прабакер е дошъл да ме види с двама свои приятели. Потупах го по гърба, усмихнах се на загрижеността, която проявяваше към мен, и излязохме в хотелското фоайе.
— О, Лин! — усмихна се Прабакер, щом погледите ни се срещнаха. — Имам за теб много добра новина! Това е приятелят Джони Пурата. Той много важен приятел в жопадпати, в нашия квартал. А това е Раджу. Той помага на господин Касим Али Хюсеин, който началник на квартала.
Стиснахме си ръцете. Джони Пурата беше с ръст и телосложение горе-долу като моите — това го правеше по-висок и по-тежък от средния индиец. Реших, че е трийсетинагодишен. Дългото му лице бе откровено и бдително. Очите му с пясъчен цвят се втренчиха уверено в мен. Редките му мустаци бяха подрязани в тънка линия над изразителните устни и решителната челюст. Другият, Раджу, беше малко по-висок от Прабакер и с още по-крехко телосложение от неговото.
Нежното му лице носеше печата на тъга, която извикваше състрадание. Такава тъга твърде често е спътница на педантичната, безкомпромисната честност. Гъсти вежди надвисваха над интелигентните му тъмни очи. Тези умни, проницателни очи ме гледаха от уморено и отпуснато лице, което бе много по-старо от трийсет и петте години, които му давах. И двамата ги харесах от пръв поглед.
Поговорихме — новите ми познати ме разпитваха за селото на Прабакер и за впечатленията ми от живота там. Разпитаха ме и за града — за любимите ми места в Бомбай и какво обичам да правя най-много. Тъй като разговорът обещаваше да е дълъг, аз ги поканих на чай в един от близките ресторанти.
— Не, не, Лин — поклати глава Прабакер. — Трябва да тръгваме. Исках само да се запознаеш с Джонито и с Раджуто и те също да се запознаят с тебе. Мисля, че Джони Пурата има нещо да ти каже сега, нали така?
— Взехме решение за теб — обяви Джони Пурата. — Ти ще живееш с нас. Ти си добър приятел на Прабакер. Има място за теб.
— Да, Лин! — додаде бързо Прабакер. — Едно семейство утре заминава и после, вдругиден, тази къща ще е твоя.
— Ама… ама… — заекнах, поласкан от щедрия жест, но и ужасен от мисълта за живота в бордея. Спомнях си твърде добре първото ми посещение на коптора на Прабакер. Миризмата на открити клозети, потресаващата бедност, хората, хиляди и хиляди наблъскани натясно — спомнях си го като някакъв ад, нова метафора за най-лошото или почти най-лошото, което можеше да се случи.
— Няма проблем, Лин — засмя се Прабакер. — Ти ще си много щастлив с нас, ще видиш. Знаеш ли, сега изглеждаш различен човек, вярно е, но след няколко месеца с нас ще изглеждаш съвсем като всички други. Хората ще си мислят, че вече живееш в квартала от години и години, и години. Ще видиш.
— Там е мястото за теб — каза Раджу и бавно се пресегна, за да ме докосне по ръката. — Сигурно място, докато спестиш пари. Нашият хотел е безплатен.
Другите се засмяха, засмях се и аз, вдъхновен от оптимизма и ентусиазма им. Бордеят беше мръсен и толкова претъпкан, че надхвърляше всяко въображение, но беше безплатен и там не изискваха Си-формуляр за живущите. Щях да имам време да си помисля, и да съставям планове.