Шантарам

Знаех, разбира се. До края на нощта им помогнах също да сменят пари на черно без риск да ги издадат. Брадатият германец и приятелката му останаха доволни от сделката и ми платиха комисионна. Черноборсаджиите — приятели на Прабакер и негови хора на улицата, се зарадваха, че съм им довел нови клиенти и също ми платиха комисионна. Знаех, че на всяка улица в „Колаба“ ще има и други чужденци, които не искат да се минат. Този разговор на марати с Ананд и камериерите в хотела, случайно дочут от двамата немци, ми беше подсказал как да оцелея в града.

По належащ проблем обаче беше туристическата ми виза. Когато Ананд ме регистрира в хотела, ме предупреди, че е изтекла. Всички хотели в Бомбай трябваше да поддържат регистър за гостите — чужденци със записани номера на валидни визи за всяко чуждо име и паспортен номер. Този регистър бе известен като Си-формуляр и полицията ги следеше много внимателно. Пресрочването на визата беше сериозно престъпление в Индия. Понякога за това наказваха със затвор до две години, а полицията налагаше тежки глоби на хотелските служители, които си позволяваха нередности със Си-формуляра.

Ананд ми го обясни сериозно, преди да запише цифрите и да ме регистрира. Той ме харесваше. Беше от Махаращра, а аз бях първият чужденец, който разговаряше с него на марати. Веднъж можеше да наруши правилата заради мен, но ме предупреди незабавно да отида в Отдела за регистрация за чужденци в полицейското управление и да се погрижа за удължаване на визата.

Седях в стаята си и претеглях възможностите. Не бяха много. Имах малко пари. Вярно, че неволно бях открил начин да припечелвам пари като посредник и да помагам на предпазливите чужденци да се оправят с черноборсаджиите. Но не бях сигурен, че така можех да изкарам достатъчно, за да живея на хотел и да се храня по ресторанти. Несъмнено парите нямаше да стигнат за самолетен билет, за да напусна Индия. А на всичкото отгоре вече бях пресрочил визата си и формално бях извършил престъпление. Ананд ме увери, че полицаите ще сметнат просрочената виза за обикновено недоглеждане и ще я удължат, без да ме разпитват, но не можех да рискувам свободата си. Не можех да отида в Отдела за регистриране на чужденци. И така, нямаше как да си продължа визата, но без валидна виза не можех да отседна на хотел в Бомбай. Бях натясно между скалата на закона и пропастта на живота на беглец.

Легнах си в тъмното и се заслушах в звуците от улицата, които нахлуваха през отворения ми прозорец — паануола, който канеше клиентите да опитат сладостта на неговите ароматни хапки; продавача на дини, който пронизваше топлата влажна нощ с кънтящия си вик; уличен акробат, подвикващ на тълпата туристи, докато с пот на чело изпълняваше номерата си. И музика, винаги музика. Дали имаше народ, който обича музиката повече от индийците? — чудех се аз.

Мисли за селото — мисли, които бях избягвал и прогонвал, докато не засвири музиката, затанцуваха в ума ми. В деня, когато с Прабакер си тръгнахме, хората ме поканиха да живея с тях. Предложиха ми къща и работа. През последните три месеца от престоя си аз помагах на учителя в местното училище със специални разговорни, уроци по английски. Учех го на чисто произношение на английските думи, помагах му да подобрява тежкия акцент, с който преподаваше на децата. Учителят и селският съвет настояваха да остана. Там имаше място за мен, място и предназначение.