Хипнотизаторът
- Автор: Кеплер Ларш
- Серия: Криминален инспектор Юна Лина #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хипнотизаторът». Краткое содержание книги:
— Опитвам се да премигна — промълви то. — Влизам в кухнята, но нещо не е наред, нещо пращи между столовете и един яркочервен пламък плъзва по пода.
Помощник-полицаят, който го откри сред другите тела в къщата, реши, че е мъртъв. Момчето бе загубило голямо количество кръв, бе изпаднало в шок и бе дошло в съзнание цели седем часа по-късно.
Бе единственият оцелял свидетел и криминален инспектор Юна Лина сметна, че е възможно да даде добро описание на извършителя. Убиецът бе имал намерение да ликвидира всички и най-вероятно не беше се постарал да прикрие лицето си, докато е действал.
Ако останалите обстоятелства не бяха толкова необичайни, никога не би им хрумнало да се обърнат към хипнотизатор.
— Роки е в състояние да открие труп под вода на 60 метра дълбочина — казва тя.
— А живи хора?
— Ако тук имаше нещо, Роки щеше да го намери.
— Но вие още не сте били навън — казва Юна, който се е приближил зад Ерик.
— Не знаех, че трябва — казва водачката на кучето.
— Да, трябва — отвръща кратко Юна.
Тя вдига рамене и става отново.
— Хайде, ела — обръща се тя към лабрадора с глух, сподавен глас. — Ела! Ще излезем ли навън да видим? Хайде да видим!
Ерик тръгва след тях надолу по стълбата, заобикаля къщата. Черното куче подтичва напред-назад сред избуялата трева, души около варела с вода, върху който се е образувала непрозрачна ледена кора, търси между старите овощни дръвчета. Небето е тъмно и навъсено. Ерик вижда, че съседът е запалил разноцветни лампички върху едно дърво. Въздухът е студен. Полицаите са седнали вътре в микробуса. Юна нито за миг не се отделя от жената с кучето, от време на време посочва в някоя посока. Ерик ги следва край задната страна на къщата. Изведнъж разпознава хълмчето в най-отдалечената част на градината. Това е мястото от снимката, мисли си той. Фотографията, която Айда беше изпратила на Бенджамин, преди той да изчезне. Ерик се е задъхал. Кучето души около компоста, продължава към хълмчето, души в основата му, диша учестено, прави една обиколка около него, пъха муцуна в ниските храсти и откъм задната страна на кафявата ограда, връща се, бърза нататък покрай един кош с листа и стига до малка градинка, засадена с подправки. Малки пръчици с торбички със семена посочват какво расте на различните редове. Черният лабрадор заскимтява неспокойно и след това ляга насред лехите. Проснат върху мократа, натрупана земя. Тялото на кучето се тресе от възбуда, а лицето на водачката изглежда много тъжно, когато изрича похвалата към него. Юна се обръща рязко, тичешком приближава, застава пред Ерик и не го пуска да отиде до мястото. Ерик няма представа какво крещи той, какво се опитва да направи, но Юна го отвежда настрани, вън от градината.
— Трябва да знам — изрича Ерик с треперещ глас.
Юна кимва и казва тихо:
— Кучето маркира, че в земята има труп на човек.
Ерик се свлича на тротоара, опира се на един трафопост, стъпалата, краката, цялото му тяло престава да съществува за него, вижда как полицаите напускат микробуса, всеки с по една лопата, след което затваря очи.
33.
Ерик Мария Барк седи самотен в колата на Юна Лина и гледа през прозореца към улица Тенисвеген. Черните корони на дърветата са осветени от висящите улични лампи. Черни клони, разперени срещу тъмното зимно небе. Устата му е суха, главата го боли. Прошепва нещо на себе си, после излиза от колата, прехвърля се през лентата, с която е ограден районът, и се отправя към къщата през високата заскрежена трева. Юна стои и гледа униформените мъже с лопати. Те работят в напрегнато мълчание, движенията им са почти механични. Цялото място около лехите е разкопано. Сега то представлява просто една голяма четириъгълна дупка. Върху пластмасово покривало са разположени окаляни парцали от дрехи и парчета кости. Звукът от лопатите продължава, металът удря в камък, лопатите се отпускат и полицаите изправят гръб. Ерик бавно се доближава, стъпва тежко и пряко сили. Вижда как Юна се обръща и умореното му лице грейва в широка усмивка.
— Какво става? — едва чуто пита Ерик.
Юна го пресреща, улавя погледа му и казва:
— Не е Бенджамин.
— Кой е?
— Тялото е лежало тук най-малко десет години.
— Дете ли е?
— Може би около петгодишно — отвръща Юна и тръпки полазват по гърба му.
— Значи все пак Лидия е имала син — глухо прошепва Ерик.
34.
Вторник следобед, деветнайсети декември
Аня влиза в стаята на Юна и мълчаливо му подава папка и чаша греяно вино. Той поглежда нагоре към кръглото й розово лице. За разлика от друг път, тя не му се усмихва.
— Вече са идентифицирали детето — кратко казва тя и сочи папката.
— Благодаря — казва Юна.
Съществуват две неща, които мрази — мисли си той и гледа кафявата картонена папка. Едното е да го принудят да се откаже от случай, да се отдръпне от неидентифицирани тела, неразрешени изнасилвания, грабежи, побои и убийства. Другото, което мрази, но по съвсем друг начин, е, когато неразрешените случаи се решават, защото, щом старите загадки се разкриват, това рядко се случва по начина, по който човек е искал.