Хипнотизаторът
- Автор: Кеплер Ларш
- Серия: Криминален инспектор Юна Лина #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хипнотизаторът». Краткое содержание книги:
— Опитвам се да премигна — промълви то. — Влизам в кухнята, но нещо не е наред, нещо пращи между столовете и един яркочервен пламък плъзва по пода.
Помощник-полицаят, който го откри сред другите тела в къщата, реши, че е мъртъв. Момчето бе загубило голямо количество кръв, бе изпаднало в шок и бе дошло в съзнание цели седем часа по-късно.
Бе единственият оцелял свидетел и криминален инспектор Юна Лина сметна, че е възможно да даде добро описание на извършителя. Убиецът бе имал намерение да ликвидира всички и най-вероятно не беше се постарал да прикрие лицето си, докато е действал.
Ако останалите обстоятелства не бяха толкова необичайни, никога не би им хрумнало да се обърнат към хипнотизатор.
Юна Лина отваря папката и чете. Там пише, че детското тяло, намерено в градината на Лидия Еверш, е на момче. Било е на пет години, когато е отнет животът му. Вероятната причина за смъртта е фрактура на главата, причинена от тъп предмет. Освен това са открити редица зараснали и полузараснали наранявания по скелета, което говори за многократно тежко малтретиране. Съдебният лекар е записал побой с въпросителен. Малтретиране, толкова тежко, че е довело до счупени и спукани кости. Преди всичко гърбът и ръцете са били подложени на насилие с тежък предмет. Редица симптоми на недоразвит скелет говорят, че детето е гладувало.
Юна гледа известно време през прозореца. С подобни неща той не може да свикне и си е казал, че в деня, когато свикне, ще престане да бъде криминален инспектор. Той прокарва ръка през гъстата си коса, притеснено преглъща и се връща към четенето.
Значи детето е идентифицирано. Казвал се е Йохан Самюелсон и е бил обявен за изчезнал преди тринайсет години. Майката, Изабела Самюелсон, по нейни думи, се е намирала в градината заедно със сина си, когато телефонът звъннал в къщата. Тя не взела момчето със себе си и през двайсетте-трийсетте секунди, които й отнело да вдигне слушалката и да установи, че няма никой, детето било изчезнало.
Йохан е бил на две години, когато изчезнал. Бил е на пет, когато е бил убит. След това останките му са преседели в градината на Лидия в продължение на десет години.
От миризмата на греяно вино изведнъж му се догади. Юна става и открехва прозореца. Поглежда надолу към двора на сградата на полицията, разперените клони до сградата на ареста, лъскавия, мокър асфалт.
Лидия е държала детето при себе си в продължение на три години — мисли си той. Три години пазене на тайна. Три години малтретиране, глад и страх.
— Добре ли си, Юна? — пита Аня и промушва глава през вратата.
— Отивам да говоря с родителите — казва той.
— Никласон сигурно може да го направи — предлага Аня.
— Не.
— Де Геер тогава?
— Това е мой случай — казва Юна. — Ще отида аз… Можеш ли да ми провериш няколко адреса през това време?
— Но, миличък — усмихнато отговаря тя. — Естествено, че мога.
— Става дума за Лидия Еверш, бих искал да знам къде е пребивавала през последните тринайсет години.
— Лидия Еверш? — повтаря тя.
Чувства се много потиснат, когато си слага кожената шапка и зимното яке, за да отиде да съобщи на Изабела и Йоаким Самюелсон, че синът им Йохан, за съжаление, е намерен.
Аня му се обажда, когато излиза от града.
— Бързо стана — казва той и наистина се опитва да звучи весел, но и този път не се получава.
— Миличък, все пак това ми е работата — изчуруликва Аня.
Чува я как си поема въздух. Ято черни птици излитат от покрита със сняг нива, изглеждат като тежки капки в ъгъла на окото му. Приисква му се да изпсува на глас, когато се сеща за двете снимки на Йохан в папката. На едната снимка той е ухилено хлапе с щръкнала коса, облечено в полицейски костюм. А на другата: остатъци от кости, наредени на метален плот, педантично обозначени с етикети.
— По дяволите, мамка му — мърмори той сам на себе си.
— Ей, ей!
— Извинявай, Аня, просто друга кола…
— Добре, добре. Но знаеш, че не обичам да се псува.
— Да, знам — уморено казва, без да има сила да се включи в заяждането.
Аня, изглежда, най-после разбира, че той не е в настроение за шеги, и казва съвсем спокойно:
— Къщата, където са били намерени останките от Йохан Самюелсон, е домът на родителите на Лидия Еверш. Израснала е там и това винаги е бил единственият й адрес.
— Няма ли семейство? Родители? Братя и сестри?
— Чакай, чета. Изглежда, не… Бащата винаги е бил неизвестен, а майката вече не е жива. Изглежда, не е била настойница на Лидия особено дълго.
— И никакъв брат или сестра? — отново пита Юна.
— Не — казва Аня и той я чува как прелиства нещо. — А, всъщност — извиква тя, — имала е по-малък брат, но той, изглежда, е починал рано.
— Тогава Лидия е била… на колко години е била тогава.
— Била е на десет.
— Винаги ли е живяла в тази къща?
— Не, не съм казала това — възразява Аня. — Живяла е и на друго място, даже няколко пъти…
— Къде? — търпеливо пита Юна.
— Улерокер, Улерокер, Улерокер.
— Лудницата?