Хипнотизаторът
- Автор: Кеплер Ларш
- Серия: Криминален инспектор Юна Лина #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хипнотизаторът». Краткое содержание книги:
— Опитвам се да премигна — промълви то. — Влизам в кухнята, но нещо не е наред, нещо пращи между столовете и един яркочервен пламък плъзва по пода.
Помощник-полицаят, който го откри сред другите тела в къщата, реши, че е мъртъв. Момчето бе загубило голямо количество кръв, бе изпаднало в шок и бе дошло в съзнание цели седем часа по-късно.
Бе единственият оцелял свидетел и криминален инспектор Юна Лина сметна, че е възможно да даде добро описание на извършителя. Убиецът бе имал намерение да ликвидира всички и най-вероятно не беше се постарал да прикрие лицето си, докато е действал.
Ако останалите обстоятелства не бяха толкова необичайни, никога не би им хрумнало да се обърнат към хипнотизатор.
— Не мога, не мога — плаче тя.
— Хайде, хайде… Обадих се на Ерик. На път е.
Тя кима.
— Благодаря, татко.
Той отново я погалва.
— Наистина не мога повече — прошепва Симоне.
— Не плачи, миличка.
Тя плаче силно и безутешно.
— Не мога повече…
В същия миг вратата се отваря и Ерик пали лампата. Прекосява стаята, сяда от другата страна на Симоне и казва:
— Слава богу, че си добре.
Симоне притиска лицето си в гърдите му.
— Ерик — приглушено казва тя в палтото му.
Той я гали по главата. Изглежда много уморен, но погледът му е ясен и остър. Тя мисли, че той е мирис от дома им, мирис от семейството.
— Ерик — сериозно казва Кенет. — Трябва да знаеш нещо важно. Ти също, Симоне. Преди малко говорих с Айда.
— Каза ли нещо? — пита Симоне.
— Исках да им кажа, че сме хванали Уайлорд и другите — казва Кенет. — Не исках да се страхуват повече.
Ерик го гледа въпросително.
— Това е дълга история, ще ти разкажа, когато имаме време, но…
Кенет си поема въздух и казва с дрезгав, уморен глас:
— Някаква жена се свързала с Бенджамин няколко дни преди изчезването му. Представила се е за истинската му, биологична майка.
Симоне се освобождава от Ерик и поглежда Кенет, избърсва сополите от носа си и пита с прояснен, разчувстван от плача глас:
— Истинската му майка ли?
Кенет кима:
— Айда ми каза, че тази жена му е давала пари, помагала му е с домашните.
— Това е лудост — прошепва Симоне.
— Дори му е дала друго име.
Ерик поглежда Симоне, после поглежда Кенет и го моли да продължи.
— Да — казва Кенет. — Айда ми разказа, че онази жена, която казала, че му е майка, твърдяла, че истинското му име е Каспер.
Симоне вижда лицето на Ерик да застива и усеща как я обзема страх, който я събужда на мига.
— Какво има, Ерик? — пита тя.
— Каспер? — пита Ерик. — Наричала го е Каспер ли?
— Да — потвърждава Кенет. — Отначало Айда не искаше да ми каже нищо, била обещала на Бенджамин, че…
Той млъква. Ерик силно е пребледнял и изглежда, като че ще припадне. Става, прави няколко крачки назад, почти се спъва в масата, блъска се в едно кресло и излиза от стаята.
32.
Петък сутрин, осемнайсети декември
Ерик тича надолу по стълбите към болничното фоайе, пробива си път през група младежи с цветя, преминава напред по мръсния под покрай възрастен мъж в инвалидна количка. Мокрите килими потъват звучно под краката му, когато блъсва вратите на главния вход. Слиза по каменното стълбище, без да обръща внимание на локвите и кафявата киша, задминава един автобус, пресича улицата, после ниските храсти и влиза в паркинга за посетители. Вече държи ключа в ръка, устремен към колата си, минава покрай редицата мръсни коли. Отключва, сяда, запалва мотора и толкова бързо дава заден ход, че одрасква странично бронята на най-близката кола.
Дишането му е все още учестено, когато завива на запад по улица Дандерюдсвеген. Кара с възможно най-високата скорост, но намалява, приближавайки училището Едсберг, минава бавно, изважда телефона и се обажда на Юна.
— Лидия Еверш е — почти крещи той.
— Кой?
— Лидия Еверш е отвлякла Бенджамин — продължава напрегнато той. — Разказвал съм ти за нея, тя подаде оплакване срещу мен.
— Ще я проверим — казва Юна.
— Тръгвам натам.
— Дай ми адрес.
— Къща на улица Тенисвеген в Рутебру, не си спомням номера, но къщата е червена и доста голяма.
— Чакай ме някъде в…
— Тръгвам веднага.
— Не върши глупости.
— Бенджамин ще умре, ако не си вземе лекарството.
— Чакай ме…
Ерик затваря телефона, увеличава скоростта през Норвикен, покрай железопътната линия срещу продълговатото езеро, безразсъдно изпреварва при фабриката за мая и усеща пулсиране в слепоочията си, завивайки надолу към търговския център Куп Форум.
Ориентира се в района с вилите, паркира до същата ограда от жив плет, както преди десет години, когато двамата със социалната служителка щяха да посетят дома на Лидия. Гледайки къщата от колата, той почти усеща собственото си присъствие на това място преди десет години. Спомня си, че нямаше никакви следи, че тук има дете, никакви играчки в градината, нищо, което да подсказва, че Лидия беше майка. От друга страна, те едва бяха успели да се огледат из къщата. Само бяха слезли надолу по стълбите до мазето и обратно, когато Лидия му се нахвърли с нож в ръка. Спомня си как изглеждаше, когато прокара острието по гърлото си, без да го изпуска от поглед.