Хипнотизаторът
- Автор: Кеплер Ларш
- Серия: Криминален инспектор Юна Лина #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хипнотизаторът». Краткое содержание книги:
— Опитвам се да премигна — промълви то. — Влизам в кухнята, но нещо не е наред, нещо пращи между столовете и един яркочервен пламък плъзва по пода.
Помощник-полицаят, който го откри сред другите тела в къщата, реши, че е мъртъв. Момчето бе загубило голямо количество кръв, бе изпаднало в шок и бе дошло в съзнание цели седем часа по-късно.
Бе единственият оцелял свидетел и криминален инспектор Юна Лина сметна, че е възможно да даде добро описание на извършителя. Убиецът бе имал намерение да ликвидира всички и най-вероятно не беше се постарал да прикрие лицето си, докато е действал.
Ако останалите обстоятелства не бяха толкова необичайни, никога не би им хрумнало да се обърнат към хипнотизатор.
— Какво стана? — пита Симоне нетърпеливо.
Айда прехапва устни и маха нещо от езика си.
— Какво стана?
— Уайлорд просто спря — прошепва тя. — Изведнъж изчезна. Другите хлапета съм ги виждала, онзи ден нападнаха Нике. Сега следват един на име Ариадос, но са объркани и отчаяни, откакто Уайлорд изчезна.
— Кога стана това, кога изчезна Уайлорд?
— Мисля, че — Айда се замисля, — мисля, че беше миналата сряда. Значи три дни преди изчезването на Бенджамин.
Устата й започва да трепери.
— Уайлорд го е отвлякъл — прошепва тя. — Уайлорд е направил нещо ужасно с него. Сега не смее да се покаже…
Започва да плаче, разтърсват я силни спазми, Симоне вижда как майка й става с усилие, взима цигарата от ръката й и бавно я гаси в зелената чиния.
— Проклет… изрод — просъсква майката и Симоне няма представа за кого става дума.
— Кой е Уайлорд? — отново пита Симоне. — Трябва да ми кажеш кой е.
— Не знам — крещи Айда. — Не знам!
Симоне изважда снимката на поляната и храстите до кафявата ограда, която намери в компютъра на Бенджамин.
— Виж това — остро казва тя.
Айда поглежда снимката с непроницаем израз.
— Какво е това място? — пита Симоне.
Айда повдига рамене и хвърля бърз поглед към майка си.
— Нямам представа — беззвучно казва тя.
— Но нали ти си му изпратила снимката — раздразнено протестира Симоне. — Дошла е от теб, Айда.
Погледът на момичето се изплъзва и отново се насочва към майката, която седи със свистящата бутилка кислород в краката.
Симоне размахва снимката пред лицето й.
— Погледни я, Айда. Погледни я отново. Защо си изпратила това на сина ми?
— Беше на шега — прошепва тя.
— На шега ли?
Айда кима.
— Нещо като — би ли искал да живееш тук — тихо казва тя.
— Не ти вярвам — хладно изрича Симоне. — Кажи ми истината!
Майката отново става и размахва ръце към Симоне:
— Нахалница… вън от къщата ми веднага…
— Защо лъжеш? — пита Симоне и най-после среща погледа на Айда.
Момичето изглежда безкрайно тъжно.
— Съжалявам — прошепва тя със слаб глас. — Съжалявам.
Докато излиза, Симоне среща Нике. Той стои в тъмния коридор и си търка очите.
— Нямам никаква сила, аз съм един безполезен покемон.
— Имаш сила — казва Симоне.
31.
Петък ранна сутрин, осемнайсети декември
Кенет подминава две полицайки в коридора на болница Дандерюд, които шепнат оживено. В стаята зад тях той вижда младо момиче, седнало на стол, да гледа с празен поглед пред себе си. Лицето й е опръскано с кръв, косата й изглежда пропита със засъхнала кръв. По бялата й шия и гръден кош има черни съсиреци. Тя седи с леко обърнати навътре стъпала, неосъзнато и по детски. Предполага, че това е Евелин Ек, сестрата на серийния убиец Йозеф Ек. Сякаш чула го да произнася името й в мислите си, тя вдига поглед и гледа право в него. Изразът в очите й е толкова особен — смесица от болка и шок, съжаление и триумф, изглежда почти неприличен. Кенет инстинктивно обръща лице настрани с чувството, че е видял нещо лично, забранено. Той потръпва и си мисли, че може да се радва, задето е пенсиониран и не се налага да е той човекът, който трябва да влезе при Евелин Ек, да придърпа стол и да седне да я разпита. Не би трябвало никой да поеме върху себе си товара на това, което тя може да разкаже за израстването си с Йозеф Ек.
Един униформен полицай със сивкаво, продълговато лице пази пред затворената врата на стаята на Симоне. Кенет го разпознава от времето като полицай, но отначало му е трудно да си спомни името му.
— Кенет — казва мъжът, — всичко наред ли е?
— Не.
— Разбрах.
Изведнъж Кенет си спомня името му, Рейне, и че жена му почина много неочаквано точно след като се роди първото им дете.
— Рейне — казва Кенет, — знаеш ли как Йозеф е успял да влезе при сестра си?
— Изглежда, тя просто го е пуснала да влезе.
— Доброволно?
— Не съвсем.
И Рейне разказва как Евелин му е обяснила как се е събудила посред нощ, отишла е до външната врата и през шпионката е погледнала полицая, Ула Якобсон, който бил заспал отвън на стълбите. Когато се сменял с колегата си, тя го чула да казва, че вкъщи има малки деца. Не искала да го буди и се върнала до канапето и още веднъж разгледала снимките във фотоалбума, който Йозеф бе сложил в кашона й. Снимките представлявали непонятни проблясъци от един отдавна несъществуващ живот. Тя върнала албума обратно в кашона и размишлявала дали е възможно да си смени името и да замине в чужбина. Когато отишла до прозореца и погледнала през щорите, й се сторило, че вижда някой долу на тротоара. Веднага отдръпнала глава, изчакала малко и после отново погледнала навън. Валял силен сняг и тя вече не виждала никой. Уличната лампа, висяща между къщите, се клатела от силния вятър. Кожата й настръхнала и тя се промъкнала до външната врата, долепила ухо до дървото и се заслушала. Имала чувството, че някой стои точно зад вратата. Йозеф имал специфична миризма. Миризма на омраза, на изгорени химикали. На Евелин й се сторило, че усеща тази миризма, може би си е въобразявала, но все пак останала до вратата, без да смее да погледне през шпионката.