Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Амар ибн Хайран, когото от месеци търсеха из цял Ал-Расан, се изправи и без покана застана пред подиума.
И всички в залата, вардени от муардите с извадени мечове, със закъснение се зачудиха къде са им били очите, та не са го познали по-рано. Никой не приличаше на ибн Хайран, с тези изумително сини очи. Никой не стъпваше като него. Ничие високомерие не можеше да се сравни с неговото. Сега, когато беше свалил чалмата, обицата, с която никога не се разделяше, проблясваше на ухото му. Весело, би си позволил да каже някой. Ставаше ясно, че през цялото време е бил в Картада. Може би в същата тази стая. Няколко придворни тутакси се разровиха из паметта си да си спомнят дали някога не са казали нещо неподходящо за уж отсъстващия фаворит, изпаднал в немилост.
Ибн Хайран се усмихна и се обърна да ги огледа. Всички помнеха тази усмивка, макар спомените не винаги да бяха приятни.
— Денят на рова — каза той — беше голяма грешка. Никога не е добре да оставиш човек без избор.
За поета Серафи това беше непонятно, но сред колоните и под сводовете имаше и умни хора. По-късно щяха да си припомнят думите на ибн Хайран, да ги тълкуват. Всеки щеше да бърза пръв да пролее светлина върху смисъла им.
Щяха да си шепнат в баните, в дворовете и из джадитските кръчми в града, че е трябвало вината за екзекуциите във Фезана да бъде стоварена върху ибн Хайран, защото е станал твърде могъщ в очите на царя. Трябвало е да му се надене юзда по този начин. И никой никога вече да не му вярва.
Така насоката на разговорите за следващия ден вече се очертаваше, или поне така изглеждаше.
Ала стара истина е, че събитията — и големите, и малките — не винаги следват логиката на мисълта дори и на най-умните мъже.
Зад ибн Хайран новият цар на Картада нагласи възглавниците на подиума по свой вкус и каза тихо, но ясно:
— Доволни сме от почтителността, която ни засвидетелствате. Нито един мъж тук не бива да се бои от нас, щом ни е верен.
И нито дума за жената.
Ибн Хайран се обърна към царя, който продължи:
— Слушайте първите ни царски заповеди! Първо: обявявам траур за трагично загиналия ни цар и баща в продължение на седем дни.
Придворните в Картада не пропускаха да забележат нито една подробност, дори и най-дребната. Никой от тях не зърна и следа от изненада върху лицето на ибн Хайран, който току-що беше убил царя.
Общото решение беше, че това го е планирал той. Принцът едва ли беше чак толкова умен.
Оказа се обаче, че грешат.
Много хора тепърва щяха да разберат, че грешат по отношение на Алмалик ибн Алмалик. Първият и най-изтъкнат сред тях стоеше пред младия крал и чу как новият монарх, негов подопечен и ученик, изрича със същия тих, ясен глас:
— За наше голямо прискърбие с втората си заповед осъждаме на изгнание нашия някога доверен и обичан слуга Амар ибн Хайран.
Онзи, когото бяха назовали, не помръдна, не издаде нито звук, не показа с нищо, че е изненадан. Само вдигна вежда — жест, който всички познаваха — и спокойно попита:
— Защо, ваше величество?
Това прозвуча неимоверно нагло от устата на човека, който току-що беше убил царя си, чието още неизстинало тяло лежеше в краката му. Но и опасно, защото убийството без съмнение беше извършено с одобрението и участието на младия принц. Алмалик Втори от Картада отмести поглед към меча на баща си, разсеяно протегна ръка и го взе. Злощастното потрепване на клепача сега се забелязваше ясно.
— За нарушаване на нравствеността — каза най-сетне младият цар. И се изчерви.
В настъпилата мъртва тишина смехът на Амар ибн Хайран отекна гръмко между колоните и под високите сводове. Ала в този смях имаше нещо, което накара по-проницателните да заподозрат, че това не е предвидено. А най-умните съзряха в това нечие безгранично коварство. Новият цар искаше цареубийството да се забрави по-бързо. Ако го посочеше като причина за изгнанието на ибн Хайран, подобно нещо не би могло да се случи — самото му присъствие в тази зала преоблечен като муард говореше достатъчно за начина, по който беше умрял баща му.
— Аха — каза ибн Хайран, когато смехът му заглъхна в тишината. — Отново прегрешения срещу нравствеността. Само това ли? — Той се усмихна и добави рязко: — Боях се, че ще споменете убийството на царя. Тази ужасна лъжа може вече да се разпространява из града. Е, успокоих се. Мога ли в такъв случай да се надявам, че един ден царят ще докосне с целувка на опрощение недостойното ми чело?