Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Царят се изчерви още по-силно. Поетът Серафи внезапно си спомни, че новият монарх е още съвсем млад, а Амар ибн Хайран е най-близкият му съветник и приятел. От няколко години се носеха разни слухове… Стори му се, че нещата започват да му се изясняват. Целувка на опрощение, виж ти!
— Времето и звездите и волята на Ашар ще решат! — изрече младият цар с показно благочестие. — Ние… ви ценяхме и сме ви благодарни за оказаните услуги. Решението за това наказание… ни се удаде трудно.
Той замълча за миг и продължи с променен глас:
— Но то е необходимо. Трябва да си тръгнете от Картада преди да са изгрели първите звезди. Имате седем нощи да напуснете нашите земи, а ако не го сторите, всеки, който ви види, има право да сложи край на живота ви и е длъжен да го направи в името на царя.
Думите прозвучаха ясно и решително. Това не бяха думи на объркан младеж, който не знае каква ще е следващата му стъпка.
— Какво, ще ме преследват ли? Стига толкова! — заяви ибн Хайран и в гласа му отново прозвуча познатата унищожителна ирония. — Но пък и тая жълта чалма така ми омръзна! Клепачът на царя видимо играеше.
— Най-добре е да тръгвате — неумолимо каза той. — Онова, което ще изречем сега, е предназначено за ушите на верните ни слуги. Ще се молим Ашар да ви насочи по пътя на добродетелта и просветлението.
Верните слуги не пропуснаха да забележат, че в гласа му няма колебание. Дори насмешката и скритата заплаха в думите на най-хитрия и проницателен човек в царството не успяха да го стреснат. С едва забележим жест той даде знак на двамата муарди пред двойната врата в дъното да се приближат.
Те пристъпиха с извадени мечове и застанаха от двете страни на ибн Хайран, който едва ги удостои с насмешлив поглед.
— Трябваше да си остана поет — заяви той и поклати глава в престорено униние. — Не съм достатъчно умен за подобни неща. Сбогом, ваше величество. Ще живея тъжен, мрачен, тих живот в размисъл и ще чакам да ме повикате отново до сияйната си особа.
След още един безупречен поклон той се изправи и замря за миг, сякаш искаше да добави още нещо. Младият цар го погледна с очакване, клепачът му все така потрепваше. Ала Амар ибн Хайран само се усмихна и отново поклати глава, после си тръгна между изящните колони, прекоси мозаичния под и излезе през сводестата врата. Нито един от присъстващите не повярва на последните му думи.
Никой не можеше да каже какво мисли единствената жена в залата, застанала до тялото на мъртвия цар, любовника си, бащата на децата й. Лицето на убития вече беше добило пепеляв цвят — един от характерните признаци на отравянето с фиджана. Устата му още беше отворена в последен безмълвен гърч. Кошницата с портокалите си стоеше там, където я беше оставил ибн Хайран, точно пред подиума.
Това беше грешка, която един по-млад мъж никога не би си простил. Но той вече не беше толкова млад и всичко това му се струваше доста забавно. Ако трябваше да се надсмива на някого, трябваше да се надсмива над себе си.
Ала в тази игра имаше и нещо друго и Амар ибн Хайран започваше постепенно да се отърсва от безгрижното настроение на страничен наблюдател, докато яздеше на изток от Картада. Когато надвечер наближи имението си, спътниците му биха могли да забележат, че лицето му е мрачно. Ала нямаше спътници. Двамата слуги, които го следваха на известно разстояние с мулетата си, натоварени с какво ли не — дрехи, скъпоценности и най-вече ръкописи — не можеха да знаят какво мисли, нито да видят изражението му. Ибн Хайран не беше човек, който се доверява всекиму.
Той си беше у дома още преди да са изгрели първите звезди. Щеше да бъде под достойнството му да бяга от Картада още на заранта след заповедта на Алмалик, но пък и да тръгне преди здрачаване си беше чисто предизвикателство — в града имаше хора, които с удоволствие биха го убили, и след това щяха да твърдят, че са видели звезда в небето. Не можеше да се каже, че Амар ибн Хайран е човек, който няма врагове.
Когато стигна имението, двама коняри се втурнаха да поемат коня му. На вратите се мярнаха слуги, други се суетяха вътре в къщата, палеха фенери и свещи и приготвяха стаи за господаря си. Не си беше идвал от пролетта. Никой не знаеше къде е.
Домоуправителят му беше мъртъв. Ибн Хайран го беше научил от принца преди известно време — човекът беше един от онези, за които каидът беше казал, че са разпитвани усърдно.