Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Трудно ми е да не поглеждам към първата маса откъм дясната ръка на Константин; трудно е да не ненавиждам хората, излегнали се там сякаш по право. Питам се защо ли съм поканен.
— В сравнение с миналия месец цената скочи с пет денария. — Търговецът разкъсва със зъби печен на шиш съсел. Мазнина, смесена с кръв, покапва по брадичката му. — Много интересно, нали разбираш? Обикновено през пролетта цената пада, защото морето вече става за корабоплаване и корабите започват отново да пристигат. — Той започва да се киска, сякаш това е гатанка, достойна за Дедал. — Авгурите и магьосниците предсказват бъдещето по мъртви вътрешности и по полета на птиците. Аз пък предсказвам по цената на житото.
Отговарям му — това е най-безболезнената възможност.
— И какво виждаш?
— Не е ли очевидно? — Поглежда ме така, сякаш съм детенце. — Неприятности.
Преди да успее да ми обясни подробно, в помещението настъпва тишина. Константин се е изправил и крачи към центъра на залата. Позлатеният полукупол спира светлината и я връща обратно в трептящия въздух около него така, че той сякаш е стъпил сред пламъци. Ние всички скачаме на крака, но Константин махва със сбръчканите си ръце, давайки ни благословията си да останем седнали.
— Тази вечер тук всички сме приятели. Приятели на империята и приятели на моя скъп племенник Цезар Флавий Далмаций.
Обръща се към цезаря и му махва да стане. Далмаций пристъпва тромаво напред, с плаха усмивка приема аплодисментите, с които го посрещат. Днес става на деветнайсет, но изглежда недорасъл — дългата му коса се вие на малки къдри, а очите му естествено се свеждат към земята. Златната му роба сякаш е била заета от някой с десетина сантиметра по-нисък.
Константин поглежда публиката и разиграва загриженост.
— Някои от вас изглеждат разтревожени. Може би смятате, че ще говоря прекалено дълго, като се има предвид върху колко много прекрасни качества, притежавани от моя племенник, мога да се разпростра. Ще се опитам да не ви досадя.
Това е доста изтъркана реторска шега — вероятно стара колкото Омир. Предизвиква послушен смях, но нищо повече. От другата страна на залата виждам Евсевий да прошепва нещо на Урс. Генералът едва забележимо кимва.
— Въпреки това искам да кажа няколко думи за своя племенник, който другата седмица ще тръгне с мен на поход срещу персийците. Милостивият Бог ме е благословил с трима чудесни синове, с които да споделям императорското бреме. Горд съм да прибавя към тях тримата моя племенник, като син.
Сенаторът до мен изглежда отвратен.
— Не можехме ли да намерим някого другиго да свърши това? — промърморва той.
Прав е — наистина е мъчително. Константин въобще не трябваше сам да произнася панегирика. Предполагам, искал е да поласкае Далмаций, но той изглежда откровено отчаян. Дори Константин усеща настроението, макар да не знам дали разбира причината. Усмихва се още по-широко и заговорва още по-високо. В един момент дори отива до Далмаций и го прегръща доброжелателно през раменете. Но нищо не се получава. Човекът, който омагьоса света да приеме нов Бог, сега не може да накара публиката си да ръкопляска на един юноша на неговия рожден ден. Горкият Далмаций стои като кукла.
Напрежението се отразява и на Константин. Гласът му започва да преграква; два пъти трябва да спира заради пристъпи на кашлица. Чувам как в дъното на залата започват приглушени разговори.
Спомням си какво каза Север. Цезар Клавдий се тревожи за здравето на баща си. Оглеждайки помещението, осъзнавам изведнъж, че всички тук го знаят. Лампите са прекалено ярки, усмивките — твърде застинали. Това е погребален пир, започнал прекалено рано. Те погребват Константин жив.
Най-сетне вечерята завършва. Робите разчистват съдовете. Гостите стават и сега вече се смесват в множеството. Търговецът на жито се извинява и избягва в другия край на залата не по-малко отегчен от мен, отколкото аз от него. Промъквам се към предната част на помещението, стараейки се да привлека погледа на Константин, но тълпата е прекалено гъста. Вместо това попадам сред кръг мъже, потънали в разговор. Те млъкват, когато им се натрапвам.
— Гай Валерий Максим. — Това е Евсевий в обшита със злато тога, не по-малко величествена от тази на императора. Отново отсянка на подигравка, когато произнася фамилното ми име. — Още ли не си открил истината?