Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Той пък от’де знае това? — прекъсна я с негодувание баба й. — Милър е един самомнителен глупак и можеш да му го кажеш от мое име. — Старата дама изрече това уверена, че никой не е чул нейния „шепот“, поизправи се и хвърли към прегрешилия упорит мъж унищожителен поглед.

— Хайде, хайде — каза енергичният домакин, загрижен естествено да промени разговора. — Искате ли да поиграем на карти, мистър Пикуик?

— Нищо не би ми направило по-голямо удоволствие — отвърна този джентълмен. — Но, моля, не се безпокойте, ако е само за мен.

— О, уверявам ви, майка много обича да играе на карти. Нали, майко?

Старата дама, която чуваше много по-добре, когато се говореше по този въпрос, отколкото за всичко друго, даде положителен отговор.

— Джо, Джо! — викна старият джентълмен. — Дявол да… о, ето го; сложи масите за карти.

Вечно задрямалият младеж успя без допълнително подканване да приготви две маси за карти: едната за „Папеса Йоана“45, а другата за вист. Играчите на вист бяха мистър Пикуик, старата дама, мистър Милър и дебелият господин. Всички останали щяха да вземат участие в общата игра.

Вистът се провеждаше с цялата сериозност и съсредоточеност, подобаващи на заниманието, наречено „вист“ — тържествен обред, на който, струва ни се, най-непочтително и позорно е било прикачено наименованието „игра“. Общата игра пак беше толкова весела и шумна, щото решително пречеше на размишленията на мистър Милър, който, не бидейки съсредоточен както би трябвало да бъде, успя да извърши разни тъй непростими простъпки и прегрешения, че възбуди до крайна степен гнева на дебелия джентълмен и предизвика в съответен размер добро настроение у старата дама.

— Ето! — каза прегрешилият Милър победоносно, докато прибираше решаващата взятка от последното раздаване. — Туй, смея да се похваля, не можеше да се изиграе по-добре. Майсторски номер, а?

— Милър май трябваше да цака каро, нали, сър? — забеляза старата дама.

Мистър Пикуик кимна в знак на съгласие.

— Ама трябваше ли, наистина? — запита нещастникът, като погледна партньора си въпросително.

— Да, трябваше, сър! — отвърна дебелият джентълмен със страшен глас.

— Много съжалявам — рече оклюмано Милър.

— Няма полза от туй — изръмжа дебелият джентълмен.

— Две от оньори, стават осем — каза мистър Пикуик.

Раздадоха отново картите.

— Правиме ли робер? — попита старата дама.

— Да — отвърна мистър Пикуик. — Дублирам, манш, робер.

— Не съм виждал такъв късмет — рече мистър Милър.

— Не съм виждал такива карти — рече дебелият джентълмен.

Настъпи тържествено мълчание: мистър Пикуик в отлично настроение, старата дама — в приятно възбуждение, дебелият джентълмен — в нескрито раздразнение, мистър Милър в уплаха и вълнение.