Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Ох, мамо, толкова съм щастлива! Толкова щастлива… Ако знаеше само!
Ортанс се протегна и въздъхна.
— Иска ми се вече да сме втори януари, как ми се иска!
— Ами… Ами ако не спечелиш конкурса? Не се навивай толкова.
Леко пренебрежителна усмивка, свиване на рамене, поглед, вдигнат към тавана и продължителна въздишка.
— Как така, ако не го спечеля? Не си го и помисляй! Аз я раздвижих тази жена, заинтригувах я, накарах я да трепне развълнувано, населих самотата й със страхотни очаквания, тя се видя в мен като в огледало, съживи младостта си, надеждите си, а и документите ми са безупречно изготвени. Длъжна е да ме вземе! Прогони от ума си и най-дребната отрицателна мисъл, защото можеш да ми я предадеш!
И тя бутна стола си назад, по-далече от майка си.
— Казвам го ей така, от предпазливост — извини се Жозефин.
— Добре! Но никога повече не го казвай, защото може да ми отровиш късмета! Ние двете сме различни, мамо, не го забравяй и в никакъв случай не искам да заприличам на теб… в това отношение — добави тя, за да смекчи казаното.
Жозефин пребледня. Беше забравила с каква решителност е изпълнена Ортанс. Каква дарба притежаваше да преобразява живота си в поле на кипяща дейност. Дъщеря й вървеше напред с магическа пръчица в ръка, докато тя самата се силеше да подскача схванато като крастава жаба.
— Имаш право, скъпа моя, ще те изберат. Просто се страхувам за теб. Това чувство е присъщо на всяка майка.
Ортанс изкриви лице в гримаса при думите „чувство“ и „майка“ и помоли по възможност да сменят темата. Щяло да бъде за предпочитане.
— А Ифижени? Как е тя? — продължи тя, скръстила ръце на гърдите.
— Иска да си смени работата.
— Да напусне портиерското жилище?
— Страхува се, че ще я напуснат — отвърна Жозефин, доволна от тази лека игра на думи, която Ортанс не забеляза.
— Така ли? И защо?
— Твърди, че някаква жена иска да я измести. Утре ще ходи на събеседване за работа, нещо в лекарски кабинет, да вдига телефона и да записва часове за пациентите, да организира графика. Смятам, че е точно като за нея.
Ортанс се прозя. Интересът й към Ифижени беше минал.
— Някакви новини от Анриет?
Жозефин поклати глава.
— По-добре — въздъхна Ортанс. — Като се има предвид колко е добра към теб!
— А на теб обаждала ли се е?
— Не. Сигурно има други неща за вършене… Нещо друго?
— Получих писмо от Милен. Тя все още е в Китай, но иска да се върне във Франция. Пита дали мога да й помогна. Не разбрах дали иска да й намеря някаква работа, или да я приема вкъщи.
— Ама че нахалница!
— Не й отговорих. Не знаех как да й обясня.
— Правилно си постъпила! Да си стои там и да ни остави на мира!
— Самотата сигурно й тежи.
— Не ме интересува! Забрави ли, че беше любовница на мъжа ти? Невероятна си, нямам думи!
Ортанс я изгледа с отчаяние.
— А новите съседи какви са?
Жозефин тъкмо се готвеше да ги опише, когато Зое разплакана се втурна в кухнята.
— Мамо, мамо! Не мога да си намеря тетрадката с рецептите!
— Хубаво ли претърси навсякъде?
— Навсякъде, мамо! Навсякъде! Няма я!
— Не може да бъде. Сигурно си я прибрала някъде и си забравила къде.
— Не, търсих и прерових всичко и така и не я открих! Писна ми! Ама как ми писна само! Аз прибирам, Ифижени ми разбърква нещата, сменя им местата!
Очите на Зое бяха плувнали в сълзи и изразяваха такова отчаяние, че нямаше думи, способни да я успокоят.
— Ще я намерим, не се безпокой.
— Аз пък ти казвам, че няма, убедена съм! Много добре знам, че я е изхвърлила, тя всичко изхвърля! Сто пъти й казах да не я пипа, обаче тя не ме чува! Държи се с мен, сякаш съм бебе. Сякаш става дума за някаква тетрадка с драсканици! Ох, мамо, ужасно е, струва ми се, че ще умра.
Жозефин стана и отиде в стаята на Зое.
Провери под матрака, избута леглото, разрови гардероба, премести бюрото, изпразни ученическата й чанта, из въздуха се разхвърчаха гащички и чорапки, но така и не откри черната тетрадка.
Седнала на мокета, Зое плачеше, дърпаше и мачкаше тениската си.
— Държа я винаги тук, на бюрото. Освен когато я нося в кухнята… но след това винаги я връщам. Знаеш колко държа на нея, мамо! Няма я, нали ти казвам, че я няма. Ифижени я е изхвърлила, когато е разтребвала.