Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Беше личен дневник.
Какво търсеше в кофата за боклук? На кого ли принадлежеше? На някого от блока, иначе нямаше да е тук. Но защо го бяха изхвърлили?
Жозефин запали осветлението в помещението, седна на пода. Ръката й се подхлъзна на обелка от ябълка, която се залепи на дланта й. Тя отърси длан с погнуса, обърса се в дънките си и продължи да чете, опряла гръб на един контейнер.
28 ноември 1962 година. Най-накрая видях Кари Грант. Той изпълнява главната роля във филма, женската главна роля е поверена на Одри Хепбърн. Страхотен красавец! Много е забавен и се държи толкова естествено. Влиза в стаята и цялата я изпълва. Преставаш да забелязваш околните. Току-що бях занесъл едно кафе на шефа на осветителите, който дори не ми благодари, и се загледах в сцената, която снимаха в момента. В киното не се снима според хронологията на историята. Снимат в продължение на една-две минути и режисьорът извиква „край“! Разискват нещо, някоя дребна подробност и повтарят една и съща сцена няколко пъти. Чудя се как се оправят актьорите в тази бъркотия… Скачат от една емоция в друга или я изразяват многократно, но по различен начин. На всичко отгоре трябва да са естествени, непринудени! Кари Грант недоволстваше, защото беше с гръб към светлината и ушите му изглеждали огромни и червени! Наложи се да ги прилепят до черепа с прозрачна лепенка и кой трябваше да намери лепенка за нула време? Аз. Когато размахах рулото, горд, че съм го открил толкова бързо, той ми благодари и добави: кой ще хареса моя герой с тези червени, огромни уши, нали, my boy?
Така ме нарича, my boy. Сякаш създава връзка помежду ни. Първия път, когато се обърна към мен с тези думи, аз се стреснах, стори ми се, че не съм чул добре! Освен това, докато ги произнасяше, ме погледна право в очите със сериозно изражение, в което се четеше интерес… Направо бях шашнат.
Нужно е да владееш поне петстотин дребни неща, за да направиш добро впечатление, добави той. Повярвай ми, my boy, много дълго време съм отработвал подробностите и сега, на петдесет и осем години, за мен няма тайни… Наблюдавах го, докато играеше сцената, и бях поразен. Той влиза в ролята и излиза от нея, сякаш съблича дреха. Животът ми се промени, откакто той ме заговори. Откакто ме заговори не Кари Грант, когото бях гледал на снимки в „Пари Мач“, а просто Кари… Кари само за мен.
Доколкото разбрах, Одри Хепбърн се съгласила да се снима във филма само при условие, че той ще й партнира. Обожава го! Има една много комична сцена във филма, когато тя му казва:
— Знаете ли какво не е наред с вас?
Той я поглежда, разтревожен, и тя отговаря широко усмихната:
— Нищо.
И то си е така, при него няма нещо, което да не е наред…
Във филма играе един французин — Жак Мартен. Не говори английски или може би съвсем малко, затова му пишат репликите фонетично. Много е смешно и всички се забавляват.
8 декември 1962.
Вече сме приятели! Когато пристигам на снимачната площадка и ако не е зает да снима или да говори с някого, ми маха с ръка. Малък поздрав, с който ми казва, хей, радвам се да те видя… и целият се изчервявам.
Между снимките идва да ме види и ме разпитва подробно за живота ми. Иска да научи всичко, но няма кой знае какво за разказване. Казвам му, че съм роден в Мон дьо Марсан, името го разсмива, че баща ми управлява френската въгледобивна промишленост, че е завършил Политехниката, най-престижното висше училище на Франция, че съм единствен син, че съм си взел матурата с похвала и че съм на седемнайсет години.
Той ми разказа, че на седемнайсет вече бил живял хиляда живота… Късметлия! Попита имам ли си приятелка и аз пак пламнах от смущение! Той се престори, че не е забелязал. Много деликатен мъж.
Щеше да се учуди, ако разбереше, че има едно момиче, дъщерята на приятелско семейство на родителите ми, което отдавна „е запазено“ за мен. Тя е рижава, суха и има потни ръце. Казва се Жьонвиев. Всеки път когато идва на гости с родителите си, я слагат да седне до мен на масата, а аз не знам какво да й кажа. Има мустачки над горната устна. Родителите ни гледат с разбиране и твърдят, че е нормално да се чувстваме неловко, а на мен ми иде да хвърля салфетката и да избягам в стаята ми. Тя е на моите години, но би могла да е два пъти по-възрастна. Напълно ми е безразлична. Не може да бъде наречена моя приятелка.