Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Не, не! Не е възможно!
— Напротив, мамо, тя е грубиянка! Всичко иска да изхвърли!
Тя заплака още по-неутешимо. С рев на агонизиращо животно, легнало на хълбок в очакване на края.
— Зое, умолявам те! Не плачи! Ще видиш, че ще се намери.
— Няма да се намери и ти много добре го знаеш, и никога повече няма да мога да готвя, докато съм жива! — ревна Зое, останала без дъх. — Ще си остана без спомени, без минало, всичко беше в тази тетрадка! Целият ми живот!
Ортанс наблюдаваше реката от сълзи с поглед, в който се четеше раздразнение и отчаяние.
Вечерята беше мрачна.
Зое подсмърчаше, Жозефин въздишаше, Ортанс не отваряше уста, но неодобрителното й мълчание показваше, че ненужно се драматизира загубата на някаква тетрадка с готварски рецепти.
Хапнаха с нежелание задушения петел с вино, който Жозефин бе приготвила предния ден за посрещането на Ортанс, и си легнаха, разговаряйки полугласно, сякаш се връщаха от погребение.
Откакто обядва с Гастон Серюрие и след като той й намекна, че авторските й права доста са се стопили, Жозефин не можеше да мигне. Лягаше на гръб, започваше да се върти в напразни опити да си намери удобна поза, чудеше се как да постави дясната си ръка, после лявата, дали да лежи със свити или отпуснати крака, а в главата й се въртяха и подскачаха в бесен канкан цифри, които я водеха право към разорение. Страхът от недоимъка отново я сграбчваше. Страхът от беднотията и от необходимостта да си брои стотинките. Безкрайните пресмятания на светлината на слабата крушка. Старата спътница, която смяташе, че е прогонила завинаги от живота си, сякаш се връщаше обратно с бърза крачка.
Това беше първата тревожна вълна.
Ставаше, отиваше до бюрото, вадеше банковите извлечения, смяташе и пресмяташе, проверяваше по три пъти сбора, оплиташе се, отново започваше, изваждаше някакви цифри, лягаше си, пак ставаше, забравила бе данък сгради… и хайде отново… Представяше си как продава апартамента, премества се в по-евтин. Поне притежаваше чудесен апартамент в хубав квартал. Можеше да го продаде. Да, обаче имаше да погасява още вноски от заема, докато го изплати напълно. Ами училището на Ортанс, квартирата й в Лондон, месечната й издръжка. Не бе отворила дума за това пред Серюрие. Никога нямаше да се осмели да го стори.
Забравила бе, че парите са коварно нещо. Очертаваха се нови битки с притесненията и дребните сметки.
Нито за момент не се замисляше за Зое. Всичките й страхове идваха от Ортанс. Мисълта да не може повече да й купува красиви дрехи, да я принуди да се премести в по-евтина квартира, на по-непрестижно място, да я ограничи за това или онова, да й попречи да гради мечти, които би могла да осъществи… И дума да не става! Възхищаваше се от смелостта и амбицията на дъщеря си. Чувстваше се отговорна за влечението й към лукса. Никога не бе имала смелостта да се противопостави на желанията й. Затова бе справедливо да си понесе последствията.
Жо се стегна, пое си дълбоко дъх, казвайки си, трябва само да измисля някаква история и да седна да пиша. След като успях да го сторя веднъж…
В такъв момент я връхлиташе втората тревожна вълна и я помиташе. Нажежени клещи стягаха гърдите й. Не можеше да си поеме дъх. Задушаваше се. Разтриваше се в сърдечната област. Започваше да брои, за да успокои пулса си и да нормализира дишането. Едно, две, три, няма да се справя, седем, осем, девет, никога няма да се справя, сънувах, че съм загърбила страховете, в продължение на две години се унасях в измамно спокойствие… дванайсет, тринайсет, четиринайсет, аз съм книжен плъх, не съм писателка. Мишка, която си печели хляба, ровейки из лавици, натъпкани с прашни книги. Серюрие каза, че съм писателка, за да ме подтикне да се заловя за работа, без да го мисли в действителност. Сигурно повтаря едни и същи приказки на всички автори, които кани на дежурния обяд в дежурния ресторант, чието меню знае наизуст…
Отново скачаше.
Отиваше в кухнята да пие вода. Едва се държеше на крака, подпряна на ръба на мивката.
Говореше на Дю Геклен, който, разтревожен, не я изпускаше от очи, няма да се справя, знаеш ли, първия път успях, защото Ирис ме буташе в гърба. Имаше сили и за двете ни, съмненията не я терзаеха, не ставаше посред нощ да прави сметки, да събира и изважда, липсва ми, Дуг, липсва ми…
Дю Геклен изпускаше дълбока въздишка. Когато започнеше да го нарича Дуг, това означаваше, че моментът е важен. Или изпълнен с напрежение. И той клатеше глава наляво-надясно, опитвайки се да отгатне дали става дума за голямо щастие, или за голямо нещастие… Вперваше в нея поглед, натежал от неимоверно отчаяние, и тя клякаше, прегръщаше го и търкаше едрата му черна глава на доблестен рицар.