Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Усамотяваше се на балкона и се взираше в звездите. Свела глава, отпуснала ръце между коленете, Жо ги умоляваше да я дарят със сила, да й изпратят умиротворение. С останалото все някак ще се справя… Вдъхнете ми порива, желанието и ще поема отново напред, обещавам. Много е тежко да съм сама, винаги сама. Сама да правя всичко всеки ден.
Обръщаше се към звездите с молитвата, на която бяха откликвали.
— Звезди, умолявам ви, направете така, че да не съм сама. Направете така, че да не съм бедна, направете така, че да не бъда тормозена, направете така, че повече да не треперя от страх… Страхът е най-големият ми враг, парализира ме, оставя ме без сили. Дайте ми покой и ми вдъхнете сили, изпратете ми този, когото тайно очаквам и не мога вече да доближа. Направете така, че да се съберем и никога повече да не се разделяме. Защото любовта е най-голямото богатство и не мога да се лиша от нея…
Молеше се на глас и покриваше с пелената на тревогите си осеяното със звезди небе. Тишината, мирисът на нощта, вятърът в клоните, всички тези заобикалящи я знаци, с които бе свикнала, обгръщаха думите й, умиротворяваха я. Страховете й изчезваха. Отново можеше да диша, нажежените клещи отпускаха хватката си, надаваше ухо, за да долови изтракването на вратата на таксито, докарало клиент до дома му, почукването на женски токчета по тротоара, дали жената живее сама, или се прибира при спящия съпруг? Нощта отново бе приятелски настроена. Нощта вече, не криеше заплахи.
Тази нощ обаче мирът не падна от небето.
Свила ръце в юмруци под пухената завивка, Жозефин повтаряше: тетрадката на Зое, тетрадката на Зое, умолявайки небето да я открие. Тетрадката на Зое, думите се бяха врязали в ума й и й причиняваха мигрена. Зое и готвенето, Зое и подправките, сосовете, суфлетата, които бухваха или се спихваха, разбитите на сняг белтъци, разтопеният шоколад, жълтъкът, който се запича до златисто, двете белят ябълки, лепнещото по точилката тесто, карамелът, който започва да прави светли мехурчета и не трябва да се изпуска от очи, фурната, в която изчезва тортената форма. Животът на Зое е събран в тази тетрадка: рецептата за „пилето колело“ — печено пиле, наричано с това красноречиво име в някои африкански страни, защото има много дълги крака и когато се затича, все едно върти педали, — донесе рецептата от Кения, „истинското“ картофено пюре на Антоан, скаридите по скандинавски, рецепта от приятелката й Ема, ябълковият пудинг на г-жа Астие, учителката й по история, лазанята на Милен, спагетите със сьомга на Джузепе, крем карамелът с бадеми и крокан от Ифижени… Целият й живот преминаваше като на филм с тези рецепти, прекъсвани тук-там от кратки описания. За времето, как е облечена, какво казал еди-кой си и какво станало след това, най-различни бележки, които говореха много за личността й, истинска лична карта. Моля ви, звезди, върнете й тетрадката, тя не ви е нужна!
— Ще бъде прекрасен подарък за Коледа — добави Жозефин, вперила очи в небето.
Звездите останаха неми за молбата й.
Жозефин се изправи, наметна завивката на раменете си, мушна глава през вратата на стаята на Зое, видя, че е заспала, лапнала крака на Нестор, любимата й кукла… Беше вече на петнайсет, но Нестор й въздействаше безотказно.
Отиде в стаята си и опъна пухената завивка върху леглото. Нареди на Дю Геклен да се свие на кравай на килима. Мушна се под топлия пух и затвори очи, без да престава да повтаря: тетрадката на Зое, тетрадката на Зое… Изведнъж в ума й нещо прещрака: кофите за боклук! Права бе Зое, ами ако Ифижени, която наистина не понасяше и най-малкия безпорядък, я е хвърлила на боклука?
Жо изхвръкна от леглото, изпълнена с чувство на радостна увереност.
Кофите! Кофите за боклук!
Скочи в дънките си, облече един дебел пуловер, обу си ботушите, събра си косата, грабна чифт гумени ръкавици, фенерче, свирна на Дю Геклен и слезе на двора.
Влезе в помещението, където десетина велосипеда и две триколки висяха на стените, окачени като огромни парчета месо в хладилната камера на месаря. Приближи се до четирите импозантни черни контейнера, преливащи от отпадъци. Блъсна я неприятен мирис на влажно и гнило и тя сбърчи нос. Сети се за Зое и решително бръкна с две ръце в първия контейнер.