Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Отваряше найлоновите торби една по една, ръцете й потъваха в нещо меко, лепкаво или ръбесто и остро, обелки, кокали от джолан, стари гъби, картонени опаковки, бутилки — очевидно съседите не практикуваха разделното хвърляне на отпадъци, промърмори тя с укор, докато ровеше да напипа гладката тетрадка с твърди корици.
Разпознаваше предметите опипом, като слепец.
На няколко пъти почти се отказа, повдигаше й се от парливата замайваща воня.
Извръщаше глава, предпочиташе да не гледа до какво се докосва, разчитайки, че ръцете й ще открият ценната тетрадка. Прехвърляше, ровеше, спираше за кратко на нещо правоъгълно, което й заприличваше на бележник, изваждаше го и го оглеждаше на светлината на фенерчето — капак от кутия за обувки или за прочутите бадемови сладки, специалитета на Екс ан Прованс, — заравяше се отново в мръсотиите, извръщаше глава да си поеме дъх и пак нападаше.
След третия контейнер беше почти готова да се откаже. Подът беше хлъзгав и едва не падна.
Извади ръце и се дръпна назад, разочарована.
За какво й е притрябвало на Ифижени да изхвърля тетрадката?
Тя благоговееше пред учението и не спираше да повтаря, че било единствената надежда за бедняците. Училището ни помага да се издигнем, госпожо Кортес, ето, вижте ме мен, не се изучих и сега си хапя лактите… Всяка есен грижливо подвързваше учебниците, слагаше красиви етикети с прилежно изписани отгоре им имена на децата й, извадила език, накрая залепваше разноцветни лепенки, за да ги разпознават по-лесно… учебникът по география, по математика, по френски. Никога нямаше да изхвърли бележник със записки! Никога! По-скоро би го отворила, би го разгледала съсредоточено, подпряла лакти на масата.
Единствено споменът за мъката на Зое, реките от сълзи, устата й, разкривена от отчаяние, я подтикваше да продължи да рови в боклука.
Даде си кураж. Напъна се и с две ръце повдигна капака, попадна на кокал от печено бутче, което подаде на Дю Геклен и продължи да тараши.
Най-накрая облечената й в ръкавица ръка напипа нещо правоъгълно и твърдо. Тетрадка! Тетрадката!
Грабна го и го измъкна, щастлива и горда.
Огледа го на лъча на фенерчето.
Действително беше бележник, бележник с черни корици, но не беше този на дъщеря й.
На корицата нямаше нито снимки, нито шарени лепенки. Беше много стар бележник, който не се бе разпаднал само защото нечия умела ръка го бе облепила с няколко пласта тиксо.
Жозефин махна ръкавиците, отвори го, насочи светлината на фенерчето към него и зачете.
„Днес, 17 ноември 1962 година, е първият ми работен ден, първият ден на снимки. Взеха ме за асистент на филма «Шарада» на Стенли Донън, романтичен трилър, който снима в Париж. Купувам кафета, цигари, стоя на телефона. Работата ми я намери един приятел на баща ми за награда, че си взех матурата с «много добър». На снимки ходя само петък вечер и в края на седмицата, през останалото време се готвя за конкурсния изпит за Политехниката. Не искам да ме приемат…
Днес животът ми ще се промени. Влизам в нов, опияняващ свят, светът на киното. Задушавам се. Имам чувството, че знам предварително как ще протече животът ми. Че родителите ми всичко са решили вместо мен. Какво ще работя, коя ще бъде жена ми, колко деца ще имам, къде ще живея, какво ще бъде неделното меню… Не искам да имам деца, жена, не искам да завършвам престижно висше училище. Искам нещо друго, но не знам какво точно. Кой знае какво ще ми донесе това приключение? Професия, любов, радости и разочарования? Не знам. Знам само, че на седемнайсет очакваш всичко, затова очаквам да получа всичко и нещо отгоре.“
Почеркът бе прав, буквите стегнати. В края на някои думи бяха изкривени като пречупени. Напомняха осакатени крайници. На човек му ставаше болно, докато четеше. Хартията беше пожълтяла и осеяна с петна. На някои места мастилото беше избледняло и думите едва се разчитаха. Цели страници към средата се бяха слепнали и бе трудно да се отделят, без да се скъсат. Изискваше се голямо търпение, иначе половината текст щеше да се изгуби.
Жозефин обърна първата страница, за да продължи, но се наложи леко да я поразтърка, за да я отдели от следващите.
Досега не съм живял. Подчинявал съм се. На родителите ми, на учителите, на това, което е прието да се прави, да се мисли. Досега бях добре възпитано безгласно отражение в огледалото. Никога не бях аз. Впрочем не знам кой съм аз. Все едно съм роден облечен… Благодарение на това бачкане ще мога най-сетне да разбера кой съм и какво очаквам от живота. Ще разбера на какво съм способен, пуснат на свобода. На седемнайсет години съм. Затова не ми пука, че ще бачкам без пари. Да живее животът! Да живея аз! За пръв път в мен се надига вятърът на надеждата… и този вятър адски ми харесва…