Дни на кръв и звездна светлина

– Хайде! – каза Хазаел. – Няма какво повече да направим.

Повече? Това предполагаше, че все пак са направили нещо. Само дето нямаха никаква възможност. Твърде много доминионци, прекалено обширна открита площ. Акива поклати глава и нищо не отвърна. Може би неговият нощен полет е пришпорил бегълците да напуснат своите биваци; може би ги е подплашил навреме, за да изчезнат в клисурите и тунелите от очите на ангелите. Никога нямаше да разбере. Единственото сигурно нещо бе гледката пред очите му.

Небето бе пролетно синьо и планински бистро. Девствено. Все още тук-там се виждаха тънки стълбове дим. От високата скала, върху която кацна, светът приличаше на дантела от горски върхари и ливади, а огрените от слънцето бързоводни реки бяха вени чиста светлина, които се виеха между хълмовете. Планина и небе, дървеса и потоци и искри от крилете на ескадрите на Доминиона, които прелитаха от място на място и палеха пожари. Земята обаче беше влажна, обрасла с папрат, покрита с мъглив воал и изобилна на водопади. Не можеше лесно да бъде опожарена.

От това място и при гледката, която се откриваше пред него, беше почти невъзможно да повярва на случилото се този ден. Само трупоядите го доказваха.

Имаше ги много. Хищните птици могат да доловят мириса на кръв във въздуха от километри. Ако се съдеше по тяхното множество и по трескавата жадност на обичайно мудните спирали на летежа им, сега въздухът беше наситен с мирис на кръв.

– Ето ги и нашите птици – покрусено рече Акива.

Хазаел разбра мисълта му.

– Сигурен съм, че някои са успели да се спасят – каза.

Трябваше да мине малко време, преди Акива да осъзнае, че се е издал пред Лираз. Гледаше право в тях. Той зачака какво ще каже, но тя просто се извърна и зарея поглед към върховете.

– Разправят, че няма как да се прелети над тях – каза сестра им. – Вятърът бил много силен. Само буревестниците оцеляват там.

– Чудя се какво ли има от другата страна – обади се Хазаел.

– Може би земите там са огледални на тукашните и тамошните серафими също преследват своите химери из подземните галерии, а химерите от двете страни се срещат в мрака точно по средата, за да открият, че за тях в целия свят няма спасение. Няма щастлив край.

– Или пък – с пресилена веселост продължи Хазаел – оттатък няма никакви серафими и ги чака щастливият край. Няма ни нас.

Тя рязко се обърна. Гласът ѝ, който обикновено звучеше безпристрастно, стана рязък.

– Вие не искате нас да ни има, така ли? – погледът ѝ се местеше ту към единия, ту към другия. – Мислите си, че не виждам ли?

Хазаел сви устни и погледна Акива.

– Аз все още искам нас да ни има – каза.

– Аз също – добави Акива. – Винаги съм го искал. – Сети се отново за небето в света оттатък, когато им попречи да преследват Кару и беше принуден най-накрая да им каже истината. Истината за това, че обича химера и мечтае за един по-различен живот. Тогава рискува, разчитайки, че сестра му е нещо повече от оръжие на императора. Макар че не прие мисълта да живеят в съгласие с химерите, тя поне не се обърна срещу него. Защо тогава си въобразяваше, че само на него му е омръзнало от толкова много смърт? Ами Хазаел? И колко ли още имаше. – Но да станем по-добри – заключи.