Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Колко хубаво, че я имаше поне тази една година! Войнишка, казармена година, когато напрягаш цялата сила на волята си единствено за да се откажеш от собствената воля. Каква монотонна, тежка проза е тази – делникът, отреден за пазителите на Светия Граал. Романтизмът бързо секва. Говореше се, че всяка година във „Флавини“ постъпват по петнайсет-двайсет човека, а „Екон“ ежегодно завършват петима-десетима души.

Денят започваше преди изгрев-слънце с меса. Дълги трапези. Четат се Светите Отци. Петнайсет минути преди края на обеда ректорът прави знак четенето да спре. Това значи, че може да си побъбриш с някого на чаша червено вино. Но тези петнайсет минути не са единственото време за бъбрене през целия ден. Веднага след обеда има един час, предвиден за разходка из градина на манастира. Веднъж-два пъти можеш, разбира се, мълчаливо да поскиташ из алеите сам. Но ако се разхождаш самичък всеки ден, много скоро ще те извика модераторът. „Свещеникът трябва да е отворен към хората. Това време е предназначено за общуване“ – ще ти каже все същият абат Флориан, убит, между другото, преди пет години в Пикардия.

За сметка на това пък след Комплектория*, от девет часа вечерта нататък, вече няма как да си общуваш с никого. Настъпва „голямата тишина“ чак до следващата сутрин. Забранено е да се говори. По време на Великите пости цели дни се обявяват за дни на „голямата тишина“. Дори когато си дежурен по кухня, се налага да показваш със знаци – докато въртиш в едната си ръка картоф, с другата стискаш наужким невидим нож, което ще рече – къде е? Отговарят ти с кимване на глава – в онова чекмедже.

[* Комплектория – вечерно богослужение в католическите храмове (подобно на православното Повечерие), свършва след 19 ч. – Б.ред.]

Какво да сравняваме с казармата, там никой не се интересува от вътрешния ти живот, от това дали прекарваш свободното си време сам, или с някого, когото предпочиташ пред останалите, което в Семинарията изобщо не се поощрява.

Гордостта, превърната в благо – аз съм избран от малцината. Горестта, отравяща дните ти – ние, избраните, сме твърде малко. От пет до десет свещеници в един випуск – и това за цяла Европа! А понякога се налага да отскачаш и до Азия, което всеки път предизвиква недоволство. И как не! „В шест сутринта отслужвам меса у дома, в Сан Контен – оплакваше се един старичък абат, – после се качвам в колата, добре поне, че конските й сили са достатъчно, препускам като автомобилен състезател, и отслужвам втора меса*65 в Гиза. Оттам се понасям към Лаон и е добре, ако с Божията помощ успея да започна Литургията преди обяд. Закусвам в Лаон, макар, честно казано, от Гиза до Лаон трудно да издържам зад волана без чаша кафе. Но при такъв каторжен начин на живот, млади хора, не си заслужава да се утешаваш със съзнанието, че твоят труд е много търсен и желан. Всичко това не е поради изобилието на вярващи, а защото ние сме много малко! Католиците са нищожно малък брой, а ние, пастирите им, сме още по-малко.“

[* При католицизма свещеникът може да отслужи през един ден не една, а няколко литургии (за разлика от практиката на Древната църква, запазена при Православието). Разрешението свещениците да отслужват повече от една меса дневно било въведено непосредствено преди реформите на Втория Ватикански събор от папа Пий XII през 1953 г. Независимо от модернисткия си характер, тази практика се е запазила и при католиците традиционалисти. – Б.ред.]