Злокобен танц

Та, ако искам да поддържам някакъв ред в тази разработка, винаги ще се връщам към идеята за стойността — артистична и социална. Ако хорър филмите имат изкупващи социални ценности, то е тъкмо поради тяхната способност да свързват реалното с въображаемото — да създават подтекст. Този подтекст е универсално привлекателен и често създава своя собствена култура.

Често през петдесетте и отново в началото на седемдесетте много от страховете, изразени във филмите, са социално-политически, поради което два съвсем различни филма като „Крадци на тела“ на Дон Сийгъл и „Екзорсистът“ на Уилям Фридкин придобиват едно налудничаво усещане за документална стойност. Когато хорър филмите си присвояват социално-политическа роля — второкласните филми влизат в ролята на изобличаващи статии — често се оказват изключително точен показател за нещата, които държат обществото будно нощем.

Хорър филмите обаче невинаги се явяват прикрит коментар върху социалнополитическия живот (както „Роякът“ на Кроненбърг, да речем, се отнася до отчуждаването между поколенията в едно семейство или пак неговият „Те дойдоха отвътре“ третира по-канибалските странични ефекти на идеята за „секс без обвързване и задръжки“ на Ерика Джонг). Често страшните филми задълбават още по-навътре, до дълбоко прикритите лични страхове — критичните точки — с които на всички ни се налага да се борим. Това добавя елемент на универсалност към филмовите продукции и може да ги превърне в още по-откровено изкуство. С това може да се обясни и защо „Екзорсистът“ (безспорно един от хорър филмите със силен социален смисъл) не се представя особено добре в Западна Германия — едно общество със съвсем различен набор страхове по онова време (техните страхове са свързани много повече с бомбардировки от страна на радикалисти, отколкото с поквареното младо поколение), докато „Зората на мъртвите“ има небивал успех.

Вторият тип хорър филми имат повече общо с Братя Грим, отколкото с вестникарските статии. Второкласните филми влизат в ролята на приказки. Тези филми не се опитват да трупат политически точки, а просто да ни изплашат до смърт, като прекрачат определени забранени граници. Ако моето определение за изкуството е вярно (това че то дава повече, отколкото получава), този тип филм е полезен на публиката с това, че им помага по-добре да осъзнаят тези табута и страхове и защо им е толкова неловко да мислят за тях.

Добър пример за този втори тип филми на ужасите е „Крадецът на тела“ на филмово студио РКО от 1945 г. Филмът е свободна — изключително свободна — адаптация на разказа на Робърт Луис Стивънсън, с участието на Борис Карлоф и Бела Лугоши. И между другото е продуциран от нашия добър приятел, Вал Лютън.