Kолеж за магьосници
- Автор: Гросман Лев
- Серия: The Magicians #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 9789546859341
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Kолеж за магьосници». Краткое содержание книги:
Mодерен фентъзи роман за настоящи и пораснали фенове.
Пъблишърс Уийкли
Куентин Колдуотър живее тъжен, меланхоличен живот. Макар и пълен отличник, той е нещастен. Единствената му мания е поредица от фентъзи книги за вълшебната страна Филория. Обсебен от приключенията и от магията на измислената страна, той препрочита книгите отново и отново.
Съкровеното му желание е не да кандидатства в университета Принстън, където е ясно, че ще приемат гений като него, а поне за миг да надзърне в света на Филория.
В един преломен ден Куентин попада на укрито с магия място в Ню Йорк, където времето тече по различен начин и където съществува... колежът по магия Брейкбилс. Макар колежът да не е Филория, той дава на Куентин възможност да учи магия и да прави заклинания – нещо, за което винаги е мечтал.
Оказва се, че магията не е лесна работа – мъчителни упражнения, заклинания на старохоландски и келтски, тежки предизвикателства, пътешествие по въздух до Южния полюс... Много скоро Куентин открива, че все още жадува за вълшебната страна от любимите си книги.
Дори това наистина да беше последната книга за Филория, Куентин се питаше за какво би разказвал Пловър в "Магьосниците". Първо, вече не можеше да пише за хлапетата Чатуин — беше изчерпил тази тема. Последната и най-малката Чатуин беше хубавичката тъмнокоса Джейн. Възможно ли бе само тя да се върне във Филория? Едва ли — така се нарушаваше шаблонът.
Второ, най-прекрасното изживяване за читателите беше очакването да се появи вълшебната врата към Филория, която се отваряше само и единствено за Чатуинови. Човек винаги знаеше кога ще се случи това и винаги се изненадваше. Само че притежателите на магическите копчета можеха да се придвижват до незнайната страна и обратно, когато пожелаят, и усещането за някакво чудо се губеше. Може би затова Хелън ги беше скрила. Иначе пътуването до Филория щеше да е като возене с метрото.
Разговорите на Куентин с родителите му бяха толкова еднообразни и банални, че звучаха като реплики от експериментална пиеса. Сутрин оставаше в леглото колкото е възможно по-дълго, за да избегне закуската с тях, обаче те винаги го чакаха. Докато се преструваше на адски зает с наливане на мляко в купичката си, той отчаяно се мъчеше да измисли някаква що-годе приемлива тема за разговор.
— Значи решихте да пътувате до Южна Америка, така ли?
— Южна Америка ли? — Баща му вдигна глава и озадачено го изгледа.
— Няма ли да заминавате за Южна Америка?
Те се спогледаха.
— Испания. Заминаваме за Испания и Португалия.
— О, Португалия! Вярно. Не знам защо я обърках с Перу.
— Испания и Португалия. Майка ти ще присъства на обмяна на опит между художници в Лисабон. После ще предприемем пътуване с корабче по река Тигър.
— Река Тахо, съкровище! — Смехът на съпругата му беше от типа "Извинете, мъжът ми е тъпак." — Река Тигър е в Ирак. Не ми се вярва скоро да плаваме по Тигър.
Съпругът й гръмко се разсмя, сякаш беше казала нещо ужасно духовито, позамисли се и добави:
— Съкровище, помниш ли пътуването ни по Волга?
Последваха лирични излияния за Русия, прекъсвани от многозначителни паузи, изтълкувани от Куентин като намеци за сексуални изживявания, за които предпочиташе да не узнава. В компанията на смахнатите си родители започваше да завижда на хлапетата Чатуин. Маяковски щеше да знае как да прекъсне подобен разговор. Щеше да лиши всички от дар слово и готово. Куентин се питаше дали е трудно да се научи тази магия.
Всяка сутрин издържаше докъм единайсет и бързаше да избяга от къщи в сравнително безопасния Честъртън, който упорито отказваше да разкрие дори намек за някаква мистерия. Така и не се беше научил да шофира, затова отиваше до центъра на градчето със стария велосипед на баща си, тежащ поне един тон.
Куентин не познаваше никого и не се интересуваше от нищо — беше като турист, запознаващ се със забележителностите на града, който се гордееше със славното си колониално минало. Веднъж разгледа разкошната къща на някакъв герой от Гражданската война, друг път посети църквата, построена през 1766 година. Зад нея се натъкна на приятна изненада — почти заличено гробище от седемнайсети век — квадратен парцел с невероятно зелена трева, осеяна с шафраненожълти брястови листа и ограда от ковано желязо. Тук беше прохладно и тихо.
Върху килнатите надгробни камъни бяха издълбани четиристишия за цели семейства, отнесени от малария, но под влияние на атмосферните условия думите бяха почти заличени.
Куентин коленичи на влажната трева, опитвайки се да разчете надписа на много стара плоча — син каменен правоъгълник, разцепен на две и потънал до половината в земята.
— Куентин…
Той се изправи. Някаква млада жена с невероятно кльощави крака бързо вървеше към него.
— Здрасти — промърмори той и се запита как непознатата е научила името му.
— Сигурно не предполагаше, че ще те намеря! — изрече тя с треперещ глас. — Изобщо не ти е минало през ума!
Приближи се до него и в последния момент, когато беше прекалено късно да реагира, Куентин разбра, че непознатата няма намерение да спре. В крачка го хвана за реверите и го повлече към каменна скамейка под един кипарис. Лицето й, почти долепено до неговото, беше изкривено от гняв.
Той устоя на импулса да я отблъсне. Само това липсваше — да го видят как се бие с момиче в двора на църквата.
— По-кротко, по-кротко — измърмори. — Престани, чуваш ли?