Kолеж за магьосници
- Автор: Гросман Лев
- Серия: The Magicians #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 9789546859341
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Kолеж за магьосници». Краткое содержание книги:
Mодерен фентъзи роман за настоящи и пораснали фенове.
Пъблишърс Уийкли
Куентин Колдуотър живее тъжен, меланхоличен живот. Макар и пълен отличник, той е нещастен. Единствената му мания е поредица от фентъзи книги за вълшебната страна Филория. Обсебен от приключенията и от магията на измислената страна, той препрочита книгите отново и отново.
Съкровеното му желание е не да кандидатства в университета Принстън, където е ясно, че ще приемат гений като него, а поне за миг да надзърне в света на Филория.
В един преломен ден Куентин попада на укрито с магия място в Ню Йорк, където времето тече по различен начин и където съществува... колежът по магия Брейкбилс. Макар колежът да не е Филория, той дава на Куентин възможност да учи магия и да прави заклинания – нещо, за което винаги е мечтал.
Оказва се, че магията не е лесна работа – мъчителни упражнения, заклинания на старохоландски и келтски, тежки предизвикателства, пътешествие по въздух до Южния полюс... Много скоро Куентин открива, че все още жадува за вълшебната страна от любимите си книги.
Легна по гръб върху каменните плочи, напечени от слънцето. Песента на птиците беше оглушителна. Той отвори очи. Зърна нещо още по-странно от дърветата и тревата — през портала още се виждаше високият приведен магьосник, заобиколен от ледената Антарктика. Снегът се вихреше около него. Няколко снежинки преминаха през портала и се изпариха във въздуха. Само че магическият прозорец вече се затваряше. "Сигурно старецът се подготвя за завръщане в пустата си полярна къща" — помисли си Куентин. Махна с ръка, но Маяковски не го гледаше, а се взираше в лабиринта и в кампуса на колежа. На лицето му беше изписан толкова силен копнеж, че младежът не издържа и извърна очи. След миг порталът се затвори. Всичко свърши. Беше краят на май и въздухът беше изпълнен с цветен прашец. След разредената атмосфера на Антарктика на Куентин му се стори, че не вдишва, а поглъща топла гъста супа. Беше също като през онзи далечен ден, когато беше попаднал в "Брейкбилс" направо от студения Бруклин. Слънцето напичаше жестоко. Той кихна.
Чакаха го всички… или почти всички. Тук бяха Елиът, Джош и Джанет — носеха колежанските си униформи и изглеждаха напълнели, щастливи и спокойни, като че ли през последните шест месеца само се бяха излежавали и се бяха тъпкали с печени сандвичи със сирене.
— Добре дошъл — ухили се Елиът и отхапа от голямата жълта круша, която стискаше. — Едва преди десет минути ни съобщиха, че може би ще се прехвърлиш.
— Леле, братче! — ококори се Джош. — Ега ти колко си кльощав! Магьосникът спешно трябва да се нахрани. И да си вземе душ.
Куентин знаеше, че само след минута-две ще се разридае и ще припадне. Още беше увит с грубото вълнено одеяло на Маяковски. Сведе очи да погледне подбитите си ходила. Не изглеждаха измръзнали. Само единият му пръст леко стърчеше, но още не го болеше.
Беше му хубаво, адски хубаво да лежи по гръб върху напечените каменни плочи и другите да го зяпат. Даваше си сметка, че май трябва да стане — ако не за друго, то поне от учтивост, само че още не му се искаше да се помръдне. Щеше да си полежи още малко. Заслужил си беше почивката.
— Добре ли си? — попита Джош. — Как беше?
— Алис те изпревари — обади се Джанет. — Върна се преди два дни. Вече си е вкъщи.
— Беше в пустошта седмица и половина — намеси се Елиът. — Тревожехме се за теб.
Защо продължаваха да дърдорят? Щеше да е прекрасно, ако млъкнеха и го оставеха да ги гледа. Само да ги гледа, да слуша цвъртенето на птиците и да усеща топлината на каменните плочи. Ех, ако някой му дадеше чаша вода! Опита се да каже, че умира от жажда, но от пресъхналото му гърло се изтръгна само безпомощно писукане.
— Ти какво си мислеше? — усмихна се Джанет и отхапа от крушата на Елиът. — Никой от нас не се нави на изпитанието, освен ти и Алис. Да не сме луди?
Алис
Това лято Куентин не прекара ваканцията в Бруклин, защото родителите му вече не живееха там. Ненадейно и без да се допитат до него, бяха продали дома си на Парк Слоуп и бяха заживели като пенсионери в къща в псевдоколониален стил в спокойното бостънско предградие Честъртън, където майката можеше да рисува по цял ден, а бащата да прави бог знае какво.
Шокът от внезапната раздяла с Бруклин беше двойно по-изненадващ, понеже изобщо не настъпи. Куентин потърси дълбоко в себе си тъга за стария квартал, но се оказа, че отдавна го е пропъдил от сърцето си. И не само него. Беше се отърсил и от предишната си самоличност, и предишния си живот. Всъщност така беше много по-лесно. А родителите му бяха предприели промяната не за да щадят чувствата му, а от финансови съображения.
Къщата в Честъртън беше боядисана в жълто, кепенците — в зелено, а покривът беше с многобройни кулички. Ширеше се на едноакров парцел земя и изглеждаше толкова грамадна, че сякаш след построяването й я бяха напомпали. Беше дори по-нереална, отколкото обикновено е реалността.
Куентин пристигна у дома, когато в "Брейкбилс" лятото беше в разгара си, а за останалия свят бе настъпил месец септември. Родителите му се изплашиха от изпитото му лице, отнесения му поглед и изнемощялото му тяло, но както обикновено не проявиха голямо любопитство. Той лесно ги залъга и скоро си върна нормалното тегло с помощта на техния претъпкан хладилник.
Отначало изпитваше радост само защото винаги му беше топло, спеше нормално и се беше отървал от Маяковски, Обстоятелствата и безмилостната бяла зимна светлина. Само че след седемдесет и два часа отново му доскуча. В Антарктика си мечтаеше да не се занимава с нищо, само да лежи и да се взира в една точка, но след като беше осъществил фантазията си, тя му се стори безкрайно глупава. След продължителното мълчание в "Южен Брейкбилс" баналните разговори го отегчаваха. Телевизията вече не го интересуваше — предаванията му приличаха на електронни куклени представления карикатурен свят, който не означаваше нищо за него. Какъвто и да беше животът в "Брейкбилс" — истински или въображаем, важно беше едно — че събитията се случваха.