Хайка за вълци

— Коя Елена?

— Сърмашикова. От десет дни била тук, а едва вчера научих. Изглежда, че не си показва носа от квартирата. Каза ми жената на адвоката Малинов. Мисля, че ти е идвал на гости. Работел на някакъв строеж. Много от нашите са изпратени в този край.

Госпожата замълча замислена, хубавото й лице бе посърнало, в очите й все още блестяха сълзи. Мълчеше и Деветаков, а когато Николин свърши с печката, каза му да приготви нещо за вечеря.

— Сами си готвим — добави той. — Николин е главният готвач.

— Аз ще сготвя — каза госпожата и стана. — Само една престилка ми дай или кърпа да си сложа.

Николин я заведе в кухнята, даде й парче от свински бут и всичко каквото трябва, поиска да й помогне, но тя му каза, че сама ще приготви всичко. Излезе като напъден и отиде под навеса да нацепи дърва. „Гледай как изпаднала, завалийката, мислеше той, докато цепеше дървата. Мас, казва, няма, олио няма, месо няма, скъпотия голяма. А пък ние всичко си имаме, и мас, и брашно, и олио, и месо колкото искаш.“ Съжаляваше я и изпитваше към нея някакво чувство на превъзходство. Това чувство му се струваше неприлично и той си казваше, че не бива да се държи „на голямо“ с нея, но в същото време му бе приятно, че ще му готви „с белите си ръчички“. И отново се упрекваше, че мисли така за една безпомощна жена, и отново си спомняше, че от всички жени, които идваха навремето в чифлика, тя бе най-префърцунената и превзетата, не му знаеше името и му казваше: „Ей, момче, виж къде е детето!“

В чифлика идваха гости, най-често по големите празници, все хора с положение — търговци, съседи чифликчии, началници или учени. Пристигаха с влака до града или до гарата в селото и Николин ги превозваше с файтон до чифлика. В топло време прекарваха навън, обядваха и вечеряха на пруста или в беседката сред градината, а привечер излизаха на разходка из полето. В късна есен или през зимата стояха в гостната, където масата по всяко време на денонощието бе отрупана с ядене и пиене, пускаха радиото или грамофона, дрънкаха на пианото, танцуваха, играеха разни игри, смееха се и лудуваха до късна нощ. Обслужваше ги леля Райна, но когато биваха много, вземаше Николин да й помага. Леля Райна нареждаше масата и поднасяше яденето и пиенето, а той носеше от кухнята пълните тенджери, тавите с баница или печено месо. Влизаше при гостите винаги притеснен, особено през първите години, защото инстинктивно усещаше, че изпитват към него недоверие или презрение, долавяше и ония дискретни погледи, които си разменяха в негово присъствие като знак, че трябва да променят или да прекратят разговора пред кочияша на чифлика. С времето постоянните гости и дори такива гости като генерал Сърмашиков и съпругата му, софийския търговец на зърнени храни Чилев и семейството му и други високопоставени лица свикнаха с него, както бяха свикнали със селската простота на Деветаковия дом, с двойните железни кревати, с тлъстите манджи на леля Райна, с туршиите и „десертите“ от тиква с петмез, пържени кравайчета, катми, сутляши и разни тиганици. Наричаха го шеговито камердинер, позволяваха си известно волнодумство пред него и се държаха по-непосредствено — като пред човек, чиято служба отсега нататък е да бъде единствен свидетел на техните срещи и разговори, каквито биват всички слуги, забавляваха се с прекомерната му стеснителност под предлог, че тя му придава особен „чар“ на непорочен селски младеж. Той, разбира се, не намираше нищо унизително и обидно в това, че господата и госпожите, та дори и децата им, го гледаха отвисоко. Като всеки човек от народа беше точно толкова честолюбив, колкото да съзнава мястото си сред такива хора, а то бе място на слуга.