Хайка за вълци

Каров бил от Плевенския край и ги отвел в родното си село. Прекарали няколко месеца у дома му, после намерили на Малай работа в някаква парна мелница в едно друго село около Плевен. Там, в една пристройка до мелницата, преживели около три години, там се родили синът и дъщеря им. Избухнало Септемврийското въстание и след погрома на въстанието Каров бил подгонен от властите. Сега те го укривали, както той ги укривал в Будапеща. Често нощувал при тях, а понякога оставал и по няколко дни. Една нощ им казал, че заминава за Съветския съюз, сбогували се и повече не го видели и чули. Полицията, изглежда, го е държала под наблюдение и няколко дни след изчезването му двама полицаи дошли да питат за него и извършили обиск в жилището им. Не открили никакви следи от Каров, но посещенията им зачестили, подлагали ги на кръстосан разпит и твърдели, че много скоро ще им доведат Каров на гости. Така минали няколко месеца, Каров не давал знак за себе си, а и полицаите не го довеждали — дали е успял да мине границата, или е убит? Това мъчително неведение ги изнервило до краен предел и ето че се решили на най-отчаяна и безразсъдна постъпка, която щяла да ги уличи пред властите — решили да тръгнат накъдето им видят очите. В един празничен ден излезли с децата на разходка към железопътната спирка, която отстояла на километър от селото, и се качили на първия влак. В едно от купетата седял сам мъж, попитали го дали могат да седнат при него и той любезно ги поканил. Този мъж бил старият Деветаков.

Виелицата продължаваше да бушува. Вече не валеше сняг, духаше само силен вятър, загребваше от преспите и ги превръщаше в бяла пушилка. В мигове на затихване пространството се избистряше и Николин виждаше само за миг как долу, в Пъклото, се утаява бялата пушилка и при полъха на вятъра отново се надига като кипящо мляко и забулва всичко пред погледа му. Краката му все още не бяха вкочанени, защото тъпчеше върху дебел слой шума, но полушубката му бе къса и студът го пронизваше в бедрата. „Мела е затоплила в къщи, като се върна довечера, ще си натопя краката в солена вода, ще си легна и утре нищо няма да ми има, помисли си той и остра болка като с нож прободе гърдите му. Не бива да мисля за нея, не бива да мисля за онова, което се случи преди няколко дни. Ако го повтарям непрекъснато в ума си, сърцето ми няма да издържи, ще падна и ще умра под снега.“ И той насочваше с неимоверни усилия въображението си назад към спомените от миналото, които поради годините бяха загубили остротата си и не му причиняваха страдание. Никога не бе проумявал тези спомени така ясно както сега, докато стоеше сляп сред бялата виелица, а може би тъкмо затова ги проумяваше, защото бе сляп и виждаше миналото с духовното си зрение. Съзнаваше, че с него се е случило нещо необикновено, сякаш бе придобил някакво просветление на ума, както силно вярващите в даден миг или час придобиват прозрение свише. Едва сега, сред бушуващата зимна стихия, по необясним начин изведнъж разбра и осмисли всички събития, думи и разговори между Деветаков и многобройните му гости по най-различни въпроси, които бе слушал, видял и изпитал, но поради младостта и слабата си грамотност тогава не можеше да разбере. Тези спомени бяха спали в паметта му като зърна в земята през дълга зима и сега оживяваха и кълняха от топлината на мъката му, свежи и ясни до най-малките подробности. И така поради просветлението, което го бе обладало като благодат божия в този тежък ден, той можеше да се пренася в миналото и да облекчава болката си. Само едно събитие от миналото не разбираше — защо се самоуби Деветаков.