Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
После влизаше в другата стая, където бяха книгите му, подредени в шкафове от тъмно дърво. Заемаха двете срещуположни стени от пода до тавана и бяха тъй плътно притиснати една в друга, че Николин не можеше да си пъхне пръста между тях. Никога не бе разтворил една от тези книги, но можеше да стои с часове сред тях, изпълнен със страхопочитание и благоговение, защото му се струваше, че между кориците им е затворен един друг, възвишен и тайнствен свят, в който можеше да наднича и да го разбира само господарят му. Виждаше го да седи на малкото кожено кресло с разтворена книга, вглъбен с часове, виждаше как лицето му се променя и става ту ведро, ту тъжно, чуваше го как се усмихва или тежко въздиша.
В началото на март Деветаков се завърна от чужбина. Макар да бе изморен и поотслабнал от дългия път, изглеждаше бодър и въодушевен, от него се излъчваше някакво сияние на мекота и спокойствие и Николин с радост си мислеше, че не е „онова тихото“, което го правеше тъжен и безразличен, а нещо друго, благо и животворно. Както винаги бе донесъл подаръци на прислугата и на семейство Малай. Унгарецът сякаш бе го очаквал, прие подаръка с писмото и му даде писмо до Деветаков, писано отнапред. Откак живееше в чифлика, бе отнесъл стотици писма от госпожа Клара до Деветаков и от него до нея. Случвало се беше да види нейните писма на масата на Деветаков, кратки бележки, написани на френски на небесносиня хартия и поставени в също такива продълговати пликове. След всяка размяна на писма последваше размяна на книги или госпожа Клара и Малай идваха на гости. Те и сега дойдоха. Николин забеляза, че бяха много по-възбудени и весели, отколкото друг път, и особено Малай, който при всичкото си старание да изглежда общителен, винаги си оставаше мълчалив и непроницаем, тази вечер не приличаше на себе си. Тъмното му лице с клюнест нос, който му придаваше израз на граблива птица, бе озарено от някаква вътрешна светлина и радостно нетърпение и той заговори още от вратата, докато държеше жена си на ръце. След вечерята госпожа Клара седна на пианото и докато изящните й бели пръсти изтръгваха от клавиатурата тихи и нежни звуци, тя запя усмихната някаква весела песен. После слушаха новините от Радио София, от Москва и Лондон. Главната новина, която съобщаваха радиостанциите, бе завършването на зимната кампания на Източния фронт. Германската армия бе принудена да се оттегли на 600–700 километра назад, освободени бяха Северен Кавказ, Сталинград, Ростовска, Курска и много други области. Германската армия бе загубила почти половината от бойните си сили.
— Германия загуби войната — каза Деветаков, след като затвори радиото. — Загуби я още преди да я започне.
— Толкова ли сте сигурен, господин Деветаков? — попита госпожа Клара. — Краят на войната е все още неизвестен.
— Повече от известен е, госпожо, и преди всичко на самите германци. Те вече не водят война, а отчаяна схватка за собствения си престиж. Една недалновидна, ограничена и скудоумна политика намира удовлетворение единствено в престижа си, готова да умре, за да излезе от поражението с някаква чест, па макар тази чест да е смъртта.
Деветаков разказа за престоя си във Франция, за оная нравствена и материална нищета, която гнети Европа, за покрусата и ненавистта на всички хора от фашизма и войната, за лагерите на смъртта, където се умъртвяват милиони невинни мъже, жени и деца. Госпожа Клара заплака. Малай седна до нея и не по-малко развълнуван започна да я гали по ръцете и да й говори на унгарски.
— Извинете ме! — каза госпожа Клара, след като се успокои. За разлика от мъжа си тя говореше български като българка. Покрай децата си бе научила езика, а в самотата си бе прочела почти всички книги от библиотеката на Деветаков. — От двадесет години живеем като едно семейство, но никога не сме говорили за политика, нито дори за тази война. Поражението на германците при Сталинград беше за нас истински празник, най-големият ни празник, откакто сме дошли в България.
— Може би съвсем скоро ще дойде краят на вашето изгнание и ще се върнете в Унгария.
Двамата го погледнаха изненадани, казаха си нещо на унгарски и госпожа Клара попита:
— Откъде знаете, че сме изгнаници?
— От покойния ми баща.
— А той откъде знае?
— От полицията, госпожо. Няколко дни след пристигането ви в чифлика полицията ви е подирила. Баща ми уредил работата с околийския началник, с когото били познати, и той ви зачеркнал от списъците на неблагонадеждните. Баща ми не се занимаваше с политика, но беше демократ по убеждение и не обичаше монархията.