Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
— Този човек с небето приказва — каза Халил ефенди, когато си отиваше завинаги от чифлика.
Беше около четиридесет и пет годишен, широкоплещест и як като пехливанин, колкото мъдър и справедлив, толкова строг и немилостив към ленивите и немарливите работници. Прикрепяше пломби към лемежите на плуговете и ако трактористът ореше по-плитко и гледаше да претупа оранта набързо, сваляше го от трактора, удряше му по няколко плесника и го изпъждаше завинаги. Обличаше се по европейски, говореше български като българин, четеше книги и пишеше с лявата ръка. Водеше сметките на чифлика по най-простото народно счетоводство — „Дал Кольо — зел Кольо“, което се състоеше от един тефтер с твърди корици. На лявата страница вписваше името на работника, на дясната — кой какво е изработил и какво му се полага, какво е засято и какво е получено от земята, какво е продадено и какво е останало, разходите и приходите от вършачката, добитъка и птиците. На Димитровден отваряше тефтера и раздаваше кому каквото се полага до грош, а след това и нещо „отгоре, от чорбаджията“, според заслугите на работника — по някое кило вълна, кат дрехи или по някоя крина зърно. Разплащането ставаше пред очите на всички работници, за да не се оплаква някой, че е ощетен.
Халил ефенди напускаше чифлика, защото нямаше вече чифлик. Месец след като се бе завърнал от чужбина, Деветаков направи дарение от триста декара земя на селската община и остави за себе си само сто. Разплати се с прислугата богато и пребогато и я освободи. Последен си отиде Хилил ефенди, защото трябваше да предаде тефтера със сметките на Деветаков. Двамата се сбогуваха, без да се ръкуват, Халил ефенди се поклони на Деветаков и бързо излезе от стаята. Николин отиде да го изпроводи до портата и тогава именно турчинът каза, че Деветаков приказва с небето. Не разбра какво искаше да каже с тези думи, не посмя и да го запита, но по лицето му видя, че не съжалява и не укорява Деветаков, задето е харизал имота си, а това показваше, че не го смята за умствено повреден, както се говореше из селото.
Така мислеше и Николин, защото господарят му изглеждаше повече от всякога бодър, весел и душевно здрав. И по-рано работеше на нивата заедно с работниците, но само седмица или две, и то някак си по господарски, като за развлечение или, както си мислеше Николин, да не рекат хората, че лежи на сянка, докато народът се пече на жегата. Сега сякаш бе решил да стане истински селянин и двамата прекарваха на полето от ранна пролет до късна есен. Макар да оряха с трактор и да вършееха с вършачка, сто декара не бяха малко за двама души, имаха много работа на ръка, имаха два коня, двайсетина овце и птици, за които трябваше да се грижат. Деветаков бе изпечен като тухла от слънцето и вятъра, заякнал и пъргав като юноша, общителен и ласкав, хранеше се добре, а нощем спеше здраво и непробудно. И така до пролетта на 1945 година.
Най-голямото събитие през това време бе идването на съветските войски. Не минаха през Орлово и хората от околните села ходеха да ги гледат в Добрич. Ходи да ги гледа и Николин заедно с госпожа Клара и Малай, ходи и Деветаков. Предната вечер Малай дойде в къщи и съобщи, че са преминали нашата граница, после донесе и госпожа Клара. Бяха празнично облечени и така развълнувани, че говореха едновременно и шумно се смееха. Николин сложи вечерята и донесе вино. Пиха наздравици за Съветската армия, госпожа Клара свири на пианото, слушаха радио, а на сутринта Николин ги откара в града. Къщата на Деветаков бе на главната улица, госпожа Клара и Малай застанаха на балкона, а Николин слезе на улицата. Войските прииждаха на танкове, на камиони и конски каруци, народът прегради пътя им, всички викаха: „Здраствуйте, братушки!“, даваха на войниците цветя, хляб и вино…
От година или две в чифлика не бяха идвали гости нито от града, нито от София, а след Девети дори и от селото не идваше никой. От време на време наминаваше само Илко Кралев от Равна да донесе или да вземе някои книги от Деветаков. Отпреди две години идваше още един младеж от село Житница — Александър Пашов, и често се заварваха с Илко Кралев. И двамата бяха студенти в София, Пашов учеше за доктор, а Илко — за адвокат. Пашов пристигаше с влака, а Илко Кралев идваше и си отиваше пеш по шосето. През ваканциите и особено през лятото гостуваха по няколко дни, защото Деветаков не ги пускаше да си ходят. Тримата прекарваха в стаята с книгите, а ако времето бе хубаво, ходеха из полето или седяха в градината на една пейка и все разговаряха, все четяха някаква книга. Откакто Пашов беше заминал за странство, Илко идваше в чифлика сам. Деветаков много го обичаше и беше наредил на Николин да му дава ключа за библиотеката в негово отсъствие, за да си взема, каквито книги му трябват. Като дойде последния път по Нова година, Илко плюеше в една плоска тенекиена кутийка, която държеше в джоба на палтото си. Бяха връстници и на отиване му каза: „Наборе, не ме гледай, че съм тъй загладен, отвътре съм чурук, охтиката ме гризе като червей.“