Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Нощем не мога да престана да мисля за думите на Даниел ар-Рибати отново и отново. Ако ще бягам от господарите си, това е моят шанс. В двора вече е настъпил хаос. Непознати влизат и излизат; сановниците отпращат семействата си при близки на юг, където чумата още не се е разпространила, а моите задачи ми дават повод да влизам и излизам от двореца по всяко време, без да бъда проверяван. Бих могъл да си тръгна оттук. Да открия Даниел и да приема помощта му. Да напусна Мекнес и никога повече да не се върна. Да заживея нов живот другаде. Където и да е. Като свободен човек.
Една сутрин, когато гневът на Исмаил пламва от неизменната мудност на строителите до такава степен, че повлича един от тях и го хвърля на изгладнелите лъвове, които бързо и кърваво се справят с тялото му, осъзнавам, че в съзнанието ми неумолимо се е загнездила мисълта за бягство.
Тази идея ме тормози цяла сутрин, докато накрая не мога да търпя повече. Щом ме освобождават, изтичвам в стаята си, отварям дървения шкаф, събирам нещата си и застигнат от някаква сляпа ярост, след миг се оказва, че крача целенасочено покрай колонадата към Баб ар-Раис с вързоп на рамо. Облечен съм в джелаба, която ще бъде достатъчно прикритие, докато стигна до медината. Отвъд нея е останалата част от живота ми.
В развитата ми чалма са прибрани книгата ми на Руми, Корана ми, чиста туника, чифт дълги шалвари, най-хубавата ми писалка и шишенце с мастило. Ако нещата тръгнат зле, ще предложа услугите си като преписвач на книги или обществен писар на писма. На колана до тялото си имам малка кесийка, в която са всичките ми монети. Вероятно ще стигнат да си купя муле. Колко струва едно муле? Нямам представа. Със сигурност повече след плъзването на чумата из града, който толкова хора отчаяно искат да напуснат. Е, може би е прекалено да си мечтая за муле, мога да разчитам и на краката си...
– Нус-Нус!
Думите ѝ едва се чуват, останала е без дъх. Диша дълбоко, подпира ръце на бедрата си, гърдите ѝ се повдигат. Изправя се, усмихва се малко срамежливо.
– Търсих те навсякъде.
Това е Макарим, робинята на Алис.
Протяга ръка към мен и виждам кориандър, чиито красиви листа са увехнали от топлата ръка на момичето.
Кориандър.
Хората минават покрай нас, като че ли сме две скали по средата на река. Опитвам да потисна треперенето на гласа си и питам:
– Господарката ти добре ли е?
– Не знам. Притеснена е. Нервна. По-бледа от обичайното.
Отбиваме се в стаята ми, където оставям нещата си. Пред портите на харема се изненадвам, че не виждам Карим, а по-възрастен страж, чието име мисля, че беше Ибрахим.
– Къде е Карим?
Ибрахим прави гримаса и прокарва пръст през гърлото си.
– Мъртъв ли е?
Пазачът се ухилва срещу мен с отворена уста, в която съзирам основата на отрязания му език. Потрепервам, но не заради осакатяването, което е често срещано, а при спомена за вида на Карим последния път, когато го видях; как опита да поговори с мен, но аз бързах. Минавам през портите и изричам кратка молитва за душата му; надявам се да ми прости за това, че бях лош приятел.
Алис е бяла като жасминово цветче. Покланям се официално и тя избухва в сълзи, което не е типично за нея. Намръщвам се.
– Защо ме извика? – Изведнъж се чувствам обиден като джина от лампата, който е обезпокоен без основателна причина.
С трепереща ръка ми показва дантела върху килима в другия край на стаята, квадратно парче, върху което има четири-пет тъмни кръпки.
– Тази жена е чудовище! Не стига, че се опита да ме отрови с отварите си, а сега ми изпраща това...
Приближавам се към парчето дантела и се взирам в него, изпълнен с недоумение. Какво е това? Резени сушена смокиня? Парченца дървесна смола?
– "Носи това до сърцето си" – каза. – "Ще ти донесе късмет". Но, разбира се, не спомена за какъв късмет говори.
Навеждам се да огледам нещата по-внимателно.
– Не го докосвай! – пищи ужасено Алис.
Това са корички, сега успявам да ги различа. Втвърдена гной и кръв. Инстинктът ми подсказва, че са от бубоните, причинени от чумата на Фатима, и отскачам рязко.
– Малеео, древна майко, опази ме! – Думите излизат от мен, без да се усетя.
Поглеждам Алис, а тя се усмихва през сълзи.
– Старите навици умират трудно – казва и се прекръства.
– Алис – изричам предупредително, а тя отпуска ръката си.
– Не сме толкова различни, колкото изглежда. И двамата се молим на своя бог в критичен момент.
– В критичен момент и тайно, стига да цениш живота си.
Пращам момичето Макарим за щипки в кухнята и щом се връща, паля огън във вътрешния двор, изгарям кърпата заедно с всичко върху нея и го гледам, докато остава единствено пепел; дори и нея заравям в земята.