Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Чувам женски писък и въпреки че никога не съм я чувал да пищи, знам, че това е Алис.
– Господарю, не!
Мъжки глас: Калайджията: Каид Мохамед бен Хаду Отур.
– Имаме нужда от мунициите, господарю. Хълмовете са пълни с бербери.
Калайджията е умен мъж; освен това е смел. Няма смисъл да се търси нежната страна на Исмаил, той не притежава такава. Бен Хаду поема инициативата да даде сигнал на стражите да спрат огъня. Следва кратък разговор между султана и неговия съветник, след това Исмаил идва сред нас, излъчващ злост подобно на вулканичен облак. Виждам как чехлите със златна бродерия минават покрай мен, малко сред това се чува влажно изхрущяване и някой започва да вие като животно. Не мога да се сдържа да не се обърна и виждам как Исмаил излива гнева си, стиснал жестоко в двете си ръце пръчките от шатрата, и троши черепи наляво и надясно.
Ще умра. Убедеността тежи като олово в стомаха ми. Тук, най-позорно, върху земя, която не е моята, без основателна причина. Ще умра.
Много пъти съм се доближавал до смъртта. В кралския дворец всеки ден някой умира, често от ръката на Исмаил. Някои неща трябва да бъдат направени от самия султан: все пак той е наместник на самия Пророк и е толкова близо до Господ, колкото никой от нас няма да бъде. Казват, че онези, които са били убити от султана, със сигурност ще бъдат възнаградени в рая със сенчести градини, пълни с рози, в които текат реки от мляко, мед и вино, а фонтаните ухаят на джинджифил и камфор и са наобиколени от девици, парфюмирани с ароматна смола. Проблемът е, че в пристъп на паника вярвам в Малеео и Колотиоло, а за беда те не предлагат подобни изкушения.
Опитвам да се подготвя да посрещна агресията, но не мога да спра да мисля за размазващия удар в крехкия ми череп, разплискването на кръвта и мозъка ми и това, че ще умра тук, смачкан с пръчката на шатрата пред очите на жената, която обичам.
Тази мисъл ме шокира до такава степен, че се раздвижвам. Оглеждам се. Исмаил е на десетина крачки от мен, а яростта му не утихва. Приближава. Виждам как рита тялото на следващия роб; не помръдва, очевидно е мъртъв, така че той го подминава. Мъжът, който лежи до мен, е жертва на стрелбата, половината му глава е пръсната по тревата. Тайно се пресягам, вземам шепа от кръвта и слузта на нещастника. Размазвам ги по главата и шията си и заставам в измъчена поза, изкривил врат, и чакам смъртта.
Лежа там, докато топлината напуска деня, докато пада мрак и луната изгрява.
– Вече можеш да станеш, Нус-Нус.
Примигвам, извръщам глава и чувствам лицето си странно: студено и сковано. Абделазиз е застанал над мен с ръце на хълбоците. Луната осветява скъпоценностите върху чалмата му. Лицето му е в сянка, но усещам усмивката му да се рее във въздуха между нас.
– Умник. Видях какво направи.
Няма ли го? Опитвам да помръдна, но тялото не ми се подчинява. С огромни усилия успявам да се надигна. Още изпитвам странно усещане в лицето, сякаш не е моето, а после си припомням.
– Ох.
Изпълва ме отвращение.
Следващото, което усещам, е, че ме хващат за ръцете и ме изправят на крака. Слагат парче плат върху лицето ми, което е студено и влажно и мирише силно на някакъв химикал, а после изведнъж светът се обръща с главата надолу и ме понасят като заклана овца. Отнасят ме в шатра в края на лагера. Отвън прилича на войнишка палатка; вътре обаче...
Някой е подредил това място за една-единствена цел. Вътре е пълно с дюшеци и възглавници, заобиколени от френски огледала, мирише на тамян и семенна течност. В земята сред възглавниците е забит кол. Започвам да се съпротивлявам, но крайниците ми висят отпуснати и безполезни заради онова, което съм вдишал през кърпата, и си мисля що за дявол е, че да открие такава смес, която държи съзнанието будно, докато тялото спи.
Хвърлят ме на дюшека и връзват ръцете ми за кола, а аз през цялото време призовавам краката си да рият в земята, така че да мога да изтръгна кола и да го използвам, за да пронижа врага си смъртоносно. Всеки мускул в тялото ми обаче, изглежда, е глух за молбите ми. Чувам, че е наредено на един от робите да донесе вода, сапун и кърпа за миене и след малко един младеж идва и измива кръвта и слузта от мен. Виждал съм момчето в лагера, но не знам името му, а дори и да го знаех, не бих могъл да го изрека. Вместо това разширявам очи към него, опитвам се въпреки унизителното си положение да му внуша да отиде и да доведе помощ, но той така и не вдига поглед, без съмнение вижда това не за първи път. Вероятно горкото дете е било подложено на нещо още по-лошо.