Три метра над небето
- Автор: Моча Федерико
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Skyprint 04“
- ISBN: 978-954-390-100-5
- Переводчик: Нели Раданова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Три метра над небето». Краткое содержание книги:
Всъщност не е трудно да се разбере защо книгата на Федерико Моча завладява сърцата на милиони тийнейджъри по света. „Лошото момче“ Степ и ученичката Баби живеят в различни светове, но когато се срещат експлозията избухва — груба и същевременно безкрайно нежна. Защото само любовта може да те накара да забравиш всичко останало… и да се почувстваш три метра над небето.
— Стефано!
Беше жената. Чантичката й се появи над капака на ягуара, кой знае кой й я беше купил. „Странна мисъл…“ Степ разтвори пръсти и освободи къдравелкото. Гледаше я и мълчеше. Беше красива, както винаги.
Приятелят й седна зад волана.
— Хайде, тръгваме си.
Но тя остана съвършено неподвижна. После се качи в колата и заряза своя Стефано там, на пътя, с кървяща устна и разбито сърце.
Баби се приближи и притеснено докосна лицето му, но Степ се дръпна и възседна мотора, без да продума. Изчака я да се настани и потегли, изпълнен със злоба. Машината отначало се разбунтува, но скоро зави надясно, послушна и подчинена.
Булевард „Лунготевере“. Носеха се бързо и докато набираха скорост, зад гърба им се нижеха болезнени спомени. Студеният въздух бодеше лицето му и това свежо страдание му носеше облекчение. Сто и петдесет, сто и шейсет. Мина на косъм между две коли, почти ги докосна — притворените му очи гледаха другаде. Връхлитаха го щастливи преживелици с образа на тази жена. Сто и седемдесет, сто и осемдесет, малка неравност и гумите прелетяха над кръстовището. Светофарът тъкмо беше светнал червено. Колите се заковаха на място, изненадани от този мощен, нахален мотоциклет, опасен и бърз като куршум. Сто и деветдесет, двеста. Вятърът свиреше. Още едно кръстовище. Зеленото изчезна, на негово място се появи жълто. Степ натисна клаксона — като рев на умиращ звяр. Червено.
Баби го заудря с юмрук по гърба:
— Спри! Чуваш ли, спри!
Колите потеглиха — непреодолима метална стена от цветни светещи тухли.
— Спри!
Този последен вик прозвуча като молба за живот. Степ сякаш изведнъж се събуди. Четвърта, трета, втора. Лявата му ръка стисна стоманената спирачка, за малко да я изкриви. Оборотите спадаха бързо и колелата оставиха две прави следи на асфалта. Миризма на изгоряло обви димящите гуми.
Колите минаваха спокойно една след друга, сякаш нищо не се беше случило. Едва тогава той си спомни за Баби. Обърна се. Видя я там, опряна на една стена до парапета на улицата. Заряза мотора и отиде при нея. Гърдите й се тресяха, дребни сълзи браздяха бледото й лице.
Степ не знаеше какво да направи. Не смееше да я докосне от страх, че тези хлипания ще прераснат в неудържим плач. Все пак се престраши. Тогава Баби отблъсна ръката му и се разкрещя:
— Ти акъл имаш ли?! Как може да караш така!
Какво да й обясни? Как да й каже? Сърцето му се сви. Сините й очи се взираха в него, изпълнени със страшен въпрос, но Степ тръсна глава. „Не мога! — повтаряше си наум. — Не мога…“ Баби подсмръкна и сякаш придоби нова сила:
— Коя беше тая? Какво е имало между вас?
Това последно изречение, тази голяма грешка окончателно го срази. Всичките му защитни сили се сринаха. Постоянната му бдителност, тренирана ден след ден, изведнъж се стопи и сърцето му се отпусна.
— Искаш да знаеш коя беше тая ли? — Той се усмихна. — Това беше майка ми.
34.
Две години по-рано
Степ крачеше из стаята и преговаряше урока по химия. Опря ръце на масата, прелисти тетрадката, но тези формули изобщо не искаха да му влязат в главата. Отпусна се на стола. Караше последна година в лицея. Неочаквано от последния етаж на отсрещната сграда се понесе музика — Батисти пееше високо и силно: Mi ritorni in mente, bella come sei…11 „Блазе му“ — помисли си, но след това се ядоса и удари с длан по учебника. Изправи се и погледна навън. Отвори прозореца.
— Няма ли да спрете най-после с тая скапана музика?
Едно перде отсреща помръдна и звуците бавно се снишиха. „Простаци!“ — Степ седна и отново се съсредоточи. След малко чу телефона. Погледна часовника — беше почти четири.
— Ало?
Мълчание.
— Ало?
Пак мълчание, после някой затвори. „Ама че тъпи шеги…“
— Стефано! — Майка му беше навлякла коженото си палто, под него полата й в цвят бордо откриваше страхотните й крака, обути в тънки чорапи. Изпънати и съвършени, те изчезваха в елегантни тъмнокафяви обувки. — Излизам, трябва ли ти нещо?
— Не, мерси.
— Добре, тогава ще се видим довечера. Ако се обади баща ти, кажи му, че съм отишла да занеса едни документи на счетоводителя. Той знае.
— Добре.
Последва мека целувка по бузата. Къдриците на черната й коса ухаеха на парфюм, беше сложила повече, отколкото трябва, но Степ реши да не й казва.
11
„Връщаш се в спомените ми, толкова си красива…“ — Б.пр.