Три метра над небето

Палина, Силвия и още няколко съученички от „Фалкониери“ седяха на веригата, която свързваше два ниски мраморни камъка, люлееха се и обсъждаха случката с Джачи, снощната гонка и снимката на Баби във вестника.

— Ето я! — извика Силвия Феста.

Бузите на Баби бяха зачервени. Палина изтича към нея и я поздрави. Прегърнаха се с искрена обич — за разлика от повечето клиентки на „Парназо“.

— Леле, как се уморих… Не мислех, че е толкова далече.

— Ти пеша ли дойде?!

— Ами като си загубих мотора… Пък и исках малко да повървя. Но няма да ме оставиш да се прибирам пеша, нали?

— Няма! — Палина се усмихна. — Ето, дръж! — Подаде й ключовете. — Веспата ми е там, на твое разположение е.

— Знаем ли вече какво е станало с моята?

— Поло каза, че никой нищо не знае. Не са я откраднали, иначе щеше да се разбере. Може да са я прибрали ченгетата. Ако е така, ще се обадят.

— Ти чуваш ли се, ами ако се обадят на нашите?

Баби погледна към момчетата. Видя Поло и някои от приятелите на Степ, оня с превръзката на окото й се усмихна и тя се извърна. Надяваше се и той да дойде.

Келнерът стърчеше прав между масите, очаквайки бакшиш. Едно момиче се наведе напред, за да измъкне портмонето от джоба на панталона си, друго се престори, че не знае колко дължи, макар че идваше всеки ден и поръчваше все едно и също, но в различна компания. На съседната маса една веселячка напръска блузата си с Viava и се свлече от стола, като се направи, че е поразена в сърцето. На улицата някой отчаяно натискаше клаксона.

Наблизо спряха няколко мотора и Баби се обърна с надежда към тях, но напразно — бяха непознати момчета.

— Чакаш ли някого? — поинтересува се Палина. Знаеше.

— Не, защо?

— Питам само. Стори ми се, че чакаш някого. — Тя я изпрати до веспата. — Ще се справиш, нали?

Баби се усмихна, запали и побутна мотора.

— Вие… какво ще правите довечера?

— Защо, искаш да дойдеш с нас ли?

— Много говориш! Просто попитах какво ще правите.

— Откъде да знам. Ако искаш, ще ти звънна… или ще кажа да ти звъннат.

Палина я погледна многозначително и изведнъж зад нея се появи Степ. Тъмните му очи, загорялата му кожа, късата му коса, ръцете му, целите в белези. Гласът му.

— Зарежи, просто попитах. Хайде, утре ще се видим.

— Както искаш.

Скутерът я отнесе, преди последната дига на гордостта й да рухне. Палина я проследи с поглед — това мило накланяне на раменете, когато сменяше скоростите, тази решително вдигната глава, това бързо бягство. Тогава най-после разбра какво иска Баби. Извади от джоба си две монети по сто лири и ги хвърли във въздуха.

— Ей сега се връщам, отивам да се обадя по телефона. Трябва да изпълня една мисия… — Тя улови монетите във въздуха и влезе в бара с решителен вид. — Ех, ако не бях аз…